— Добре че поне не донесохте кантар — казах веднъж, докато Аллочка за пореден път ме беше увила със сантиметъра си.
— Кантар ли? — Алла се спря за миг. На лицето и беше застинал въпросът: „Как можах да забравя за кантара?"
Опитах се да насоча разговора към по-неутрална тема, например за времето (кога най-накрая ще дойде истинското лято и ще престанат тия дъждове) или за работата (Кой глупак ще тръгне за Египет? Там има атентати). Но никой не обърна внимание на хитруването ми. На следващия ден Аллочка домъкна от вкъщи електронен кантар.
— Това е жестоко! — възмущавах се аз, докато се опитвах да се скрия от нея. — Нехуманно е!
— След това ще ми благодариш! — викаше след мен Алла, — Няма да издържиш там цял ден!
— Ще видим — казах аз и седнах на тоалетната чиния с книжка от серията „Как да стана щастлива за три дни".
Но не беше възможно дълго да се крия от любимия колектив. Ако трябва да бъда честна, много бързо забравих за кантара, за което си платих. Както винаги, болшинството победи и бях премерена. Трябва да кажа, че не преминавах за първи път през подобна процедура. Когато Костя като хипнотизиран ме подкара към женската консултация още в десетата седмица (трябва да минем всички прегледи), там ме претеглиха, премериха ме и направо ме разделиха на парченца. Резултатите бяха записани в картона ми. Накратко — всичко беше проверено. В момента на посещението си при чичо доктор тежах 63 килограма. Не беше толкова зле, макар че бих предпочела първата цифра да бъде пет. Разбира се, аз веднага се успокоих, че по принцип тежа петдесет и девет килограма (и деветстотин грама), а допълнителните три килограма са натрупани за десет седмици бременност. И веднага се успокоих.
— През първите месеци жените обикновено отслабват — попари ме лекарката в районната поликлиника.
— Да, но аз съм качила — продължавах да си мечтая аз.
— Не е възможно! — констатира тя.
И аз за сетен път се убедих, че в районните поликлиники не могат да работят нормални хора. Ако бях в поликлиниката на Динка, щяха да ми кажат, че три кила не са нищо и няма причини да се паникьосвам. Макар и само за да не ме нервират. На бременните им е противопоказно да се нервират. А сега любимите ми колеги се бяха снабдили с арсенал за мъчения и ме тормозеха на работното ми място.
— Няма да се меря! — инатях се аз. Седмото ми чувство ми подсказваше, че няма нищо хубаво във възможността на кантара да измерва теглото с точност до десет грама. За мен поне със сигурност. За мен би бил по-подходящ кантар с точност до десет килограма.
— Трябва! Ще се освиниш и после ще има проблеми! — пронизваше ме с поглед Аллочка.
Тя, както и всички останали раждали дами в нашия кордебалет, имаше богат опит. — Колко тежеше последния път?
— Шейсет килограма — уверено издекламирах аз. Но се натъкнах на недоверчивия поглед на НН, и добавих. — Три.
— Какво три? — процеди той.
— Шейсет и три — пискливо съобщих аз.
— Много е лошо да се лъже — промърмори НН. След това ме принудиха да се кача на шибания свръхточен кантар, който показа шестдесет и седем килограма и триста петдесет и шест грама. Не знам защо, но точно тия триста петдесет и шест грама ме разбиха окончателно. Не ми стигаха шестдесет и седем кила, а ми и тоя досаден остатък.
— Ааа! — започнах да вия аз.
— Така си и знаех. Сега пак никой няма да работи! — плесна с ръце НН. — Всички ще трябва да утешават нашата ревла.
— Успокой се. Няма нищо страшно — противно ми се мазнеше Аллочка. — Утре ще започнеш разтоварваща диета и всичко ще се оправи. Най-важното е да не качваш повече и грам.
— Няма да стане! — тресях се от плач аз.
— Можеш поне да престанеш да се тъпчеш непрекъснато с тестени изделия — се чу реплика от залата.
Разбрах. Или едното, или другото. Или ще се чувствам като човек, ще се усмихвам на мъжа си и ще мисля за бъдещето без страх, което е възможно само ако се зареждам с по една кифла на всеки три часа. Или… по-добре да не мисля за това. Направо ме е страх да си представя в какво ще се превърне животът ми, ако спра да ям тестени изделия. Истински ад. Пълен кошмар. Няма да износя бебето. За мен това ще е краят!
— Нали разбираш, че това са пълни дивотии? — ядоса се Динка, когато й казах за страшната цифра на кантара.
— Защо?
— Защото няма човек, който да е умрял без кроасан. Но депресията ти наистина трябва да се лекува. Защото ще спреш да минаваш през вратите.
— Как да я лекувам? При положение че не ми помага нищо друго освен тестените изделия. Без тях съм загубена — усъмних се аз.
— Поне опитай — смекчи тона Дудикова.