— Искаш ли аз да бъда принц, а ти ще плетеш ризи на братята си? — предложих веднъж аз. Но приятелката ми неочаквано се противопостави.
— Сама си плети копривата — каза ми тя.
Аз не бях против, защото всъщност й бях предложила тази роля само поради вроденото си благородство.
— Добре. Тогава ти ще си принцът и ще ме обичаш.
— Защо да те обичам. Та ти си пълна глупачка! Едвам не те изгориха на кладата и за малко да останеш без жених.
— Какви ги дрънкаш? — възмутих се аз. Бях потресена от такъв необикновен поглед към любимата ми приказка. Но… само първия път. След това заедно започнахме да разнищваме приказките, като се подигравахме на народното творчество, както се сетехме.
— Аленото цвете? — въпросително повдигаше вежда Динка. — Любителка на авантата. Брак по сметка.
— А Иванушка глупака? — смеех се аз. — Не става от леглото. Мързелът е залог за добро здраве. Стой си мирно и всичко ще се нареди от само себе си.
— Аха, а двамата нормални братя са вечно с пръст в уста.
— На кретените им върви.
— Богаташите са глупаци. Принцесите обичат само бедни идиоти.
— А помниш ли за цар Салтан[22]? — попита ме Динка, когато спрях да се смея.
— С него какъв беше случаят? — бях готова отново да се разхиля.
— Ами той имаше възможност да си избере жена: готвачка, тъкачка. Нормални жени. А той какво избра? С кое място си проправи път в царските палати жена му? Сещаш ли се?
— Ясно с кое — превивах се аз от смях.
И така разпердушинихме почти всички приказки. От скука стигнахме дори до Луис Карол и неговата Алиса[23] със странните й превъплъщения. С нея беше по-трудно. Смисълът беше толкова алегоричен, че беше почти невъзможно да се преиначи още веднъж. Но все пак постигнахме известен успех. Трябва да си призная обаче, че с този костелив орех се захванахме, когато станахме на по шестнайсет. Обявихме Чеширския котарак за наркоман (а как, след като познава всички горски гъби), Заека — за неуспешен представител на малкия бизнес, който непрекъснато бърза, винаги закъснява и всички го мамят.
— А Чеширския котарак? А Мартенския заек? А Шапкаря? А Соня?[24]
— Те са държавни чиновници — нареждаше Динка.
В общи линии разнищихме приказките до дъно, но остана едно място, което не можах да разбера. Мястото, където Алиса и Шахматната кралица препускате немислима скорост по пътечката към върха на хълма. Тичат, а не могат да стигнат доникъде. Върхът се отдалечава от тях с такава скорост, че всеки път се оказват в началото на пътя.
Алиса пита кралицата: „Защо тоя отвратителен хълм през цялото време се отдалечава? Нали тичаме с всички сили!" Между другото, и аз се възмущавах от този факт. Мислех си, че в живота не става така. „Какво да се прави — отговаря кралицата на Алиса — с тоя хълм винаги е така. Трябва да тичаш с всички сили, за да можеш да си останеш на мястото. А изобщо няма да споменавам колко сили ти трябват, за да стигнеш донякъде."
— Пълни глупости — съгласяваше се Динка. — Няма такива работи.
След това двете с нея се качихме на влака и заминахме за Москва. И след време разбрахме, че и ние като Алиса препускаме към приказния хълм, който независимо от всичките ни хитрини не се приближава и на сантиметър.