— Нямаш ли някоя копейка? — за мен точно пред входа се залепи някакъв противен пропаднал алкохолик.
— Нямам. Нямам. Махай се! — опитах се да го прогоня аз.
Алкохоликът изобщо не се впечатли?
— Дай! Дай ми, моля ти се! — нареждаше той.
— Няма да ти дам! — отрязах го аз.
Алкохоликът заби остър поглед в мен и аз се заоглеждах, за да разбера дали трябва да се развикам: „Помощ!"
— ДАВАЙ ПОРТМОНЕТО! — изсъска човекоподобното и се приближи към мен. Очевидно оцени силите и разбра, че бременна жена, почти готова да ражда, няма да му окаже никаква съпротива. Лъхна ме отвратителна миризма на престоял алкохол и мръсни непрани със седмици дрехи. Аз хукнах тромаво да бягам и се молех само да не започна да раждам в тая забравена от Бога дупка.
— Остави жената на мира! — извика на злодея една бабичка, която преди малко ми беше показала пътя към блока.
Тя замахна към пияницата с бастуна си, след което той се отдалечи, бълвайки злобни ругатни.
Аз въздъхнах с облекчение.
— Не може да бъде! Никога не съм смятала, че бастунът може да е такова оръжие — вяло се усмихнах аз.
— Тук при нас трябва много да се внимава — изпъчи се бабката. — Намерила си го. Това е блокът. При кого отиваш?
— Аз ли? На оглед на жилище — бодро и отвърнах аз. Ролята й на защитник на бременните й даваше право да ми говори на „ти" колкото си иска.
— В трети вход ли? — плесна с ръце бабата.
— Аха — потвърдих аз.
— Олеле! И за какво ти е?
— Защо? Какво не й е наред? — замръзнах аз. Нима това ще е поредният крах?
— Тук целият район не е наред. Въздухът е отвратителен. А ти чакаш дъщеричка.
— Син — поправих я аз.
— Тя погледна с недоверие към корема ми и сви рамене.
— Все тая. Мястото не става за деца.
— Нямам друга възможност — оплаках се аз.
— Има случаи, когато е по-добре да нямаш нищо, отколкото да имаш нещо такова — тя направи широк кръг с ръка, сякаш за да обхване околността.
Аз проследих ръката й с поглед.
Панорамата наистина не беше особено привлекателна. Във всички посоки, докъдето ми стигаше погледът, се виждаха стобори и гаражи, а отдясно, закривайки слънчевата светлина, се издигаха комините на топлоцентрала. Гъстите и мръсни облаци дим, които изпускаха, закриваха небето. Стана ми лошо. Наистина ли ще живея тук?
— Ще я видя, след като така и така съм дошла — въздъхнах аз.
— Отваряй си очите на четири — посъветва ме бабката, преди вратата на входа да се затвори зад мен. Посрещна ме вход, който смърдеше не на мръсотия, а направо на мърша. Не знам през коя година е строено това чудовище, но строежът със сигурност не е отнел много време. Най-вероятно се е водило за временна постройка. Само че, както се знае, няма нищо по-постоянно от временните постройки. Спомних си как Костя мърмореше сутринта:
— По-добре да беше стандартната панелка на пет етажа. Честна дума.
— Защо? — учудих се аз.
— Защото тогава поне щеше да има вероятност, че все някога ще я съборят. А това жилище ще ни надживее.
— Стига си се навивал — казах му аз.
Но сега разбирах, че е бил прав. Жилището беше на деветия етаж. Добре че поне асансьорът работеше, макар че така се тресеше, сякаш всеки миг щеше да рухне.
— При мен ли идвате? — един суетящ се млад човек ме чакаше пред самия асансьор.
— Не знам — смутих се аз. — Идвам на оглед на жилище.
— Значи сте при мен. Аз съм Павел, а Вие сигурно сте Полина.
— Да — зарадвах се аз. Поне не се бях объркала.
— Нито дума за цената — строго ме предупреди Павел.
Макар и да бях в напреднала бременност, в такива екстрени ситуации успявах да се стегна и да си включа мозъка.
— Да не би да криете цената? — предположих аз, а лицето на Павел се покри с петна.
— Искате ли да купите жилището? — процеди той.
— Не съм сигурна. Още не съм го видяла.
— Ами тогава да не го гледаме изобщо. Казаха ми, че просто искате да видите стените. А ако ще разсъждавате за цената… Такива като вас ме чакат цяла сюрия — Павел демонстрираше очевидно желание да се отърве от мен, колкото се може по-скоро.
Аз се изплаших. За какво загубих толкова време да стигна дотук и за малко да стана жертва на алкохолик?
— Успокойте се, Паша. Дори нямам представа колко струва вашето жилище. Просто искам да го погледна. Ще бъда няма като риба — обещах аз.
Агентът се замисли, като че ли преценяваше може ли да ми вярва. След това въздъхна (вероятно си спомни за подкупа, обещан от съпруга ми) и ме въведе в жилището. Там ни чакаше измъчена от живота и от нищетата жена на около четирийсет и пет години.