— Какво ти става? Да не би да искаш да загубим всичко? — Костя се ядоса.
— Тя не губи!
— Има време.
— Ти си прекалено предпазлив — обидих се аз.
— Може и така да е — изведнъж се съгласи Константин Яковлевич. — Но в момента това няма никакво значение за мен. Абсолютно никакво. Нямам намерение да изчислявам ползите, да пресмятам разни проценти. Имам нужда само от жилище. Наше жилище. За теб, за мен и за детето ни. Разбираш ли, че трябва да го направим. За него.
— За кого? — не разбрах аз.
Не слушах Костя внимателно, защото в главата ми непрекъснато се въртяха едни и същи мисли, които се опитвах да прогоня.
— За сина ни. За нашия син — възбудено ме убеждаваше Константин.
Аз замрях за секунда, след това отпих от вече изстиналия си чай. Отхапах от кифлата. Сдъвках я, за да се ободря. И след това казах:
— Знаеш ли, не съм сигурна, че детето е от теб.
ГЛАВА 6
Да изясним нещата докрай
Започна се. Така става, когато хирургът разреже с нож болезнена гнойна рана. Отначало болката е страшна, след това ти се иска да виеш и да се търкаляш по пода, но по всичко си личи, че ще ти олекне. А ако ти провърви и получиш правилното лечение и грижи, накрая ще остане само малък белег. Опасността е преминала, макар че си бил съвсем близо до сепсиса. Като цяло си имал късмет.
Махали ли са ви апандиситът? На мен, да, при това при много объркани обстоятелства. Бях на седемнайсет, голямо момиче със свои интереси и занимания. През онова лято имах страшно много неща за вършене. Беше много топло и ние с Динка — като героини на Йоанна Хмелевска[25], се опитвахме да успеем да свършим всичко. Да хванем раци, да се научим да правим френски маникюр и да намерим пари за кино. Особено много ни тежаха плевенето и поливането на градината, неизбежно наказание, от което нямаше къде да се денем. Направо е удивително — толкова години плевих градината и така и не можах не да я обикна, а само да се примиря с това ужасно занимание. Работех с мотиката с такова изражение, сякаш съм последният човек, оставащ на потъващ кораб. Представете си „Титаник", истерични женски викове, свещеникът чете последна молитва, а вие стоите до последната спасителна лодка и се чудите да се качите ли на единственото свободно място, или да го отстъпите на майка и тримесечното й бебе. И естествено, се жертвате, за да спасите детето. Майката доволна се тръшва в лодката, а вие изпращате отплаващата надежда с поглед, изпълнен, от една страна, с мъка и отчаяние, а от друга — с готовност да посрещнете достойно смъртта, която наближава. Вече пръска зад борда в ледените вълни. Представихте ли си го? Та с такова лице обикновено плевях градината. Ако майка ми имаше сърце, то щеше да се къса от жалост, като ме гледа. Само че сърцето на майка ми се изключваше, когато ставаше въпрос за пазарно стопанство. Нищо лично, само бизнес. Но някъде в средата на юли — независимо от страшната жега, аз успях някак си да се простудя. Цял ден се бях къпала в Клязма, без умора скачах от мостика в бързите води, които ме носеха към Леоново. Забавлявах се, но привечер се почувствах изморена, тресеше ме и не си изядох вечерята.
— Няма ли да ядеш? — майка ми остана потресена. — Господи! Да не си болна?
— Не, решила съм да пазя диета — изръмжах аз и пропълзях в леглото.
Бдителната ми майка ми сложи термометъра под мишницата.
— Получи ли си го? — тя впери в мен поглед, достоен за инквизитор.
— Аз какво съм виновна? Не съм направила нищо — слабо се съпротивлявах аз. Силата изобщо не беше на моя страна.
— Температурата ти е почти четиридесет градуса. Ужас! — майка ми плесна с ръце.
Трябва да кажа, че в нашето село, по недоразумение наречено градче, децата боледуваха със същата честота, с която падаха метеорити. И затова при вида на такава нелепа температура майка ми изпадна в паника и събра съвет от всички възможни приятелки и съседки. Дойде дори баба ми, на която дължах особено фанатични методи на терапия — като изгонване на бесовете на болестта чрез напарване с горещи камъни, сложени на гърба ми. Врелите екзекуции „ала баба ми" можеха да изгонят не само бесовете, но и самата мен. В банята под строгите й напътствия започнах да усещам, че душата ми не е чак толкова здраво закрепена в мен.
— Търпи и утре ще си здрава — мърмореше баба ми, докато ме налагаше с метличката.
Аз въздишах, хленчех и се успокоявах с това, че в близко бъдеще няма да ми се налага да плевя градината. Вечерта, когато според мнението на съвета на старейшините не беше възможно бесовете да са оцелели в тази война, най-накрая ме оставиха да поспя. Само че, независимо от надеждите на баба ми, през онова лято бях пипнала някакъв особено хитър вирус, който ме свали на легло за повече от две седмици. Двамата с бесът оставахме неразделни. В резултат на това полудявах от скука и не можех да дочакам кога ще оздравея и ще продължа да ловя раци и кавалери. Обикновени момичешки мечти.