— Утре можеш да излезеш да се поразходиш малко — най-накрая се предаде майка ми.
На нея сигурно също й беше писнало да гледа голямата си дъщеря да се въргаля безполезна в леглото.
— Ура! — вдигнах ръце към небето аз.
— Казах, малко — направи заплашителна физиономия майка ми, но мен нищо не можеше да ме спре.
От телевизия ми се повдигаше, а кашата и всичките „пресни" краставици, домати и лук направо не можех да ги гледам и затова на следващия ден избягах от вкъщи в ранни зори и планирах целият ми ден да премине в игри, лудории и закачки с местните момчета. В мечтите си вече се бях съгласила да приема (поради липса на по-добра възможност и на време за избор) местния красавец Льошик за свой кавалер. Льошик отдавна ми беше дал да разбера, че няма нищо против да ме направи дама на сърцето си и да преминем към целувки на насипа зад гарата. Но аз все протаках, пък и тази болест… В общи линии, всички, в това число и аз, разбирахме, че е време да преминем от думи към дела. Отначало не беше зле.
— Харесваш ли ме? — плахо питаше Льошик.
— Ами да. А ти мен?
— Да, много. Никога досега не съм имал такова момиче — с удоволствие ме оглеждаше Льошик.
Харесваше ме, което беше приятно, особено като се има предвид, че тогава още не бях блондинка (почти натурална). Така че възхищението му ми доставяше огромно удоволствие. И така продължихме да се натискаме, като опитвахме по косвени признаци да разберем колко далеч можем да стигнем върху насипа. Тъй като желанието ми да опозная света ме беше лишило от девствеността ми още миналата година (това знаменателно събитие се случи в къщата на учителя ми по история Дмитрий Евгенич, така да се каже в чест на завършването на училище), сега можех да разполагам със себе си напълно спокойно. Льошик ми харесваше и бях склонна да му позволя всичко, поради което се предислоцирахме в близкото поле, за да се скрием във високите треви. Железопътните насипи не са най-подходящото място за любовни игри на тийнейджъри.
— Не се ли страхуваш? — за всеки случай ме попита Льошик, а аз се засмях, като видях в очите му колко е неуверен.
— А ти?
— Аз не — трескаво кимна той.
— Аз пък се страхувам ужасно — прошепнах аз, с което го възбудих още повече.
Льошик беше застанал с ръце на хълбоците и в порив на възбуда неловко се приземи върху нежното ми тяло, след което вместо удоволствие от полевите ни занимания аз изпитах пристъп на странна болка в корема.
— Спри! — казах аз и избутах Льошик от себе си.
— Не! Само не сега! — изръмжа той и продължи да проучва открилите се пред него нови хоризонти.
Аз се опитах да стискам зъби.
— Не! Не мога!
— Аз също! — кимна Льошик и започна страстно да ме целува навсякъде. Аз изстенах и с усилие избутах младото му и красиво тяло на земята.
— Мисля, че не съм добре — признах си аз и се хванах за корема.
— Какво ти е? Толкова ли си зле? — намръщи се Льошик така, сякаш не можеше да допусне, че и аз съм изнежена госпожица. Искаше си своето.
— Гади ми се. Да не си ми повредил нещо? — изплаших се аз. — Независимо от всичко, на седемнайсет години дори и да правиш всичко, не разбираш нищо.
— Ама как?! — моментално се изплаши Льошик и пребледня.
— Не знам как! — злобно му се сопнах аз и се опитах да стана. Не можах да стана, много ме болеше. Льошик се въртеше около мен като побъркан.
— Какво да правим? Какво да правим? — нареждаше той.
— Извикай лекар — казак му аз.
— Льошик ме погледна. Мъчеше са да прецени дали наистина всичко е толкова страшно, че ще трябва да води тук (на полето!!!) лекар. Очевидно посивялото ми лице категорично му показа, че е така. Льошик хукна, а аз останах да стена и да се чудя дали наистина отиде за доктор, или ме остави на произвола на съдбата в полето. Слава богу, че руската земя не ражда такива морални уроди. След половин час (между другото, един от най-страшните в живота ми) на полето се появи очукана цистерна. От нея изскочи разрошен доктор от местната болница. Двамата с Льошик се приближиха до мен в свински тръс и докторът, гледайки ме от високо, произнесе сакраменталните думи:
— Я да видим. Какво си й разкъсал Дон Жуан нещастен?
— Нещо вътре в мен — плахо обясних аз.
След това за пет минути докторът определи, че имам остра апандиситна криза, която най-вероятно беше предизвикана от знаменитите изтезания на баба ми в банята. Внимателно ме закараха в болницата, където ме оперираха. Когато ме водеха към операционната, плачех. По две причини. Първо, защото ме болеше и ме беше страх. И второ, защото все пак лекарите ме бяха поели и щяха да решат проблема и аз да оздравея, колкото и да ме боли.