Аз се замислих и спрях за малко. Наистина защо?
— Защото, макар че аз съм отговорна за всичко, ти също имаш отношение. Бракът винаги е игра за двама.
— Ти ми изневери, а сега трябва да слушам и тия глупости от устата ти! — той уморено си разтъркваше слепоочията.
Беше ми страшно жал за него.
— Изневерих ти, защото животът ми беше празен. И защото всички около мен казваха, че в това няма нищо страшно. Замисли се — няма нищо „страшно''!
— Какво имаш предвид? — Константин се ядоса, защото очевидно се досети какво имах предвид. Толкова дълго живеехме заедно, че ако искахме, можехме да си четем мислите. И само от чист инат непрекъснато се правехме, че не забелязваме очевидни неща.
— Ти пръв каза, че не е „страшно". „Просто не искам нищо да знам." „Дръж се прилично." Беше ти достатъчно просто да не го правя явно.
— Какво искаш да кажеш? Да не би да сме имали проблеми? Какво трябваше да променим?
— Не знам. Каквото и да е. Може би трябваше да се махнем от тоя ненормален град, да си сменим работата, да си купим жилище, да си направим втори меден месец. Просто да направим нещо. Но ние решихме, че е най-добре да стъпим накриво. Да си освежим отношенията, да си набавим допълнителни емоции. И в известна степен успяхме.
— Какво имаш предвид? — стисна зъби доскоро любящият ми мъж.
— Това, че Денис се разхождаше с мен по улиците вместо теб. Наслаждаваше се на пролетта. И ми казваше това, което мечтаех да чуя от теб. В известен смисъл той изпълняваше твоите задължения. И ти нямаше нищо против. Беше ти по-лесно да не забелязваш нищо.
— И какво? Какво не ти харесва? — изведнъж ме попита Костя. Съвсем тихо, като че ли не искаше да акцентира на въпроса, а питаше само от любопитство.
Какво не ми е харесало? Какво не ми е ХАРЕСАЛО? Значи е знаел всичко и не е направил нищо. Дори не е имал намерение.
— Значи си признаваш, че си знаел за изневярата ми?! — едва не се задавих от възмущение аз. — Може би дори си се досещал, че детето не е от теб?!
— Не желая нищо да обсъждам! — извика Костя и моментално даде заден ход.
Аз го гледах ужасено. Той е знаел, разбирал е и всичко го е устройвало. Каква глупачка съм! На Костя изобщо не му е трябвала честността ми! А може би и любовта ми?! Господи, докъде могат да стигнат човешкият мързел и апатия. Да живееш с жена, която ти изневерява, да го знаеш и да не предприемеш нищо. Нито веднъж да не направиш скандал, да не я изгониш от вкъщи или да не си тръгнеш ти. Да гледаш телевизия. Да правиш планове за семейството, да посещаваш родителите си. И в крайна сметка — да спиш с нея. Да правиш секс, знаейки, че същата тая жена я прегръща и друг мъж. Че друг, синеок, мъж целува гърдите й, прокарва пръст по гръбнака й, дарява й наслада. Да го знаеш и да не му обръщаш внимание? Какво толкова? Нали и на мен ми пуска. Няма къде да се дене от мене. Това ли е била логиката му? Изведнъж изпитах усещане, че съм затънала в каца с лайна. Гледах Костя и не можех да потисна отвращението си. Как е могъл?!
— И аз не исках нищо да обсъждам. Вече девет месеца не исках — прошепнах аз.
— Тогава защо пусна духа от лампата? — леко изморено ме попита Константин.
Само ако знаех. Отговор от типа „За да не стане по-зле" едва ли щеше да го удовлетвори.
— Защото нещата отидоха твърде далече — с по-спокоен тон поясних аз. — Чакам дете и не знам със сигурност кой е баща му. А е важно кой на кого е баща. Не може да се мине без това. Казват ми да направя тест, но това е опасно за детето. Аз съм на трийсет и две години и това ми е първото дете. Ако му се случи нещо, защото съм решила да разбера кой е баща му, няма да си го простя. На теб също няма да ти простя. Освен това вината е моя и аз съм готова да си платя сама за всичко. При това веднага, без да отлагам. Без да оставя проблемите да ме връхлетят като лавина. Стига ми толкова.
— И какво предлагаш? — едвам пророни Костя.
Изведнъж осъзнах, че след като съм казала „А", ще трябва да кажа и „Б". Няма начин.
— Единственото, което искам, е да не лъжа повече. Не мога да живея повече така. Не съм достойна за отношението ти към мен. А на теб ще ти се наложи да узнаеш истината. Дори ида не искаш. В крайна сметка не сме мюсюлмани и няма да ме хвърлиш от някоя скала. Това поне е хубаво.
— Кое? За какво говориш? — изуми се Костя.
Аз се усмихнах.
— Знаеш ли, поне що се отнася до кармата, всичко ще ми е наред. Че вече не се издържаше. Нощем сънувах кошмари, в които ти си научил всичко. А и тоя отвратителен апартамент…
— Тоест, какво? Няма да го купуваме, така ли? — пребледня Костя. Не може да бъде! Да не би да иска наистина да се завре в тая дупка, за да умре от мъка в нея? Странно. Но каквото и да си мислеше той, аз със сигурност не исках подобно нещо.