— Ти решаваш. Аз категорично няма да живея там. Ако ми се наложи да водя живот на самотна майка в Подмосковието, то мога да си го организирам и сама, когато пожелая.
— За какво говориш? — шашна се Костя.
— Петльово винаги е готово да приеме питомците си. Ти какво, наистина ли искаш да купиш оная дупка?
— Не знам — замисли се Костя, — май не.
— Това е — плеснах аз с ръце. — В такъв случай въпросът с жилището е решен. Но остава проблемът какво ще правим ние.
— Ние ли? — Костя огледа разсеяно стаята.
— Да, ние. Знаеш ли, мислех си, че най-страшното за мен ще бъде, ако ме зарежеш. А сега изпитвам ужас при мисълта, че можем да продължим да живеем, сякаш нищо не е станало. Няма нищо „страшно".
— Не може да се отрече, че това е проблем — тъжно кимна Костя. Той се опита да си придаде бодро изражение и да си закачи любезна усмивка. Не му се получи.
— Значи ще трябва да го решаваме — въздъхнах аз.
Трябва да си призная честно, че когато започвах този разговор, разчитах на поредния хепиенд. Още един щастлив край. Великодушният мъж прощава на разкаялата се жена и така нататък…
— Ти не си в положение да решаваш, каквото и да е. Трябва първо да родиш, а после ще видим — Константин любезно ми остави възможност да дам заден ход.
Боже, какъв благородник! Защо съм такава тъпа идиотка?
— Знаеш ли, ако сега не направим нищо, никога няма да се измъкнем от това блато!
— Престани с тия глупости! Ще раждаш всеки момент! Какво ти става? — Не можа да се сдържи Константин и се разкрещя.
А аз си помислих, че на тоя свят няма по-свестен човек от него.
— Мисля, че трябва да си изясним какви са истинските ни отношения — бързо казах аз и не дадох възможност на мъжа си да ме прекъсне. — Особено твоето към мен. Знам, че от мързел или от благородство ти няма да предприемеш нищо, което да ни навреди. Разбери ме обаче, сигурна съм, че не си готов да простиш. Прошката в момента е само отлагане. Просто няма да си тръгнеш сега, а по-късно. Когато вече няма да имаш нужда от мен. Сега ти е трудно да кажеш, че си тръгваш. По-лесно ти е да простиш, но сърцето ти ще се ожесточи.
— Не те разбирам — смути се Костя.
Аз самата не разбирах какви ги дрънкам.
— Толкова сме свикнали да сме заедно, че ни се струва, че нямаме сили да се разделим. Че ще ти е по-лесно да забравиш и да простиш, да се направиш, че нищо не е станало. Но след това ще започнат да се точат месеците и годините и ти все по-ясно ще разбираш какво съм направила. Ще започнеш да ме разпитваш как съм се чувствала, аз ще ти се кълна, чете обичам, но ти няма да ми вярваш. Ще се превърнем във врагове и ще се нараняваме до безкрай. С времето болката ще стане толкова силна, че няма да можеш да ме гледаш. И тогава неминуемо ще се разделим. Само че ще бъде много по-болезнено. Ще се разделим, когато сме си станали страшно противни. След като сме убили любовта си.
— Какво искаш? Да си тръгна ли? — прошепна той.
Константин се движеше из стаята като пребит. Ако беше истински мъж, трябваше да направи нещо. Или да си тръгне, или да ме изгони. Но беше очевидно, че не иска да прави нищо.
— Не. Аз ще си тръгна. Няма да е задълго.
— Къде? Ти не можеш да стигнеш и до ъгъла.
— Най-важното е да не стигна до нещо по-лошо. Като например оня ужасен апартамент. Няма нищо страшно. Ще можеш да останеш насаме със себе си и да разбереш какво чувстваш към мен в действителност. Дали не си с мен само по навик и понеже не искаш да променяш нищо? В такъв случай бързо ще отвикнеш и ще поемеш по пътя си. Възможно е с времето да осъзнаеш, че ме ненавиждаш. Че си ми ядосан, задето съм ти изневерила, не съм те обичала достатъчно и съм те предала. И това е възможно. Тогава ще дойдеш и ще се разберем веднъж завинаги.
— А ако не стане така? — с интерес ме попита Костя.
— Ако не стане така, на което силно се надявам, ще разбереш, че наистина ме обичаш, не можеш да живееш без мен и ще дойдеш да ме прибереш. Заедно с детето, знаейки, че то може да не е от теб. Така ще можем да започнем начисто и отначало.
— Пълни глупости! — тръсна глава съпруга ми, но аз видях, че всъщност няма особени възражения.
С истината не може да се спори. Разбира се, би било по-добре, ако веднага ми се беше хвърлил на врата, за да ме увери в любовта си, но явно бях отгатнала, че има нужда от време. И е много възможно след време изобщо да не се върне да ме вземе в любвеобилните си обятия. Уплаших се. За малко. Как ще се справям сама с кърмаче? Но си казах, че е по-добре да бъда сама с надежда за щастие, отколкото с човек, на когото му е все едно колко чужди легла съм сменила. Представих си колко ужасно би било да продължа да се виждам всяка вечер с Константин, да му сервирам вечерята и да наблюдавам равнодушното му лице. Сигурно щях да се впусна в още някой (а вероятно не само един) див роман, щях да се омърся с лъжи и да спра да се уважавам. И в крайна сметка пак щяхме да се разведем. Само дето щяхме да загубим още няколко години.