— Добре дошла в реалния свят, скъпа — кисело ми се усмихна Динка.
— Защо не ме предупреди? — ридаех аз. При мисълта за самотния и изпълнен с лишения живот, който ми предстоеше, ми стана ужасно тъжно. Стана ми страшно жал за себе си.
— Лягай си, глупачке. Трябва да си починеш. А аз трябва да помисля как ще я караме по-нататък.
— Добре — съгласих се аз.
— Много добре, чудесно. А когато се събудиш, ще трябва да видим как да измъкнем от Костя поне част от парите ти — нареждаше Дудикова вместо приказка за лека нощ.
Аз се прозях сънено:
— От Константин Прудников не можеш да измъкнеш нищо. Не си и помисляй! Забрави — и заспах.
Едно нещо е сигурно Прудников цени парите повече от всяка любов. Особено пък ако трябва да ги даде на невярната си жена, която при това го е зарязала. Ако питаха мен, изобщо нямаше да се опитвам. По някаква странна причина фактът, че нямам пари, не ме тревожеше. Никой, дори и аз, не приемаше за истински доход процента от официалната ми заплата (самата тя е смешна) в туристическата агенция, който получавах като майчинство. Независимо от това, въпросът с какво ще живея, ми се виждаше неуместен. Защо ли? Ами защото за първи път в живота си бях убедена, че съм постъпила правилно. „Нещата ще се оправят от само себе си — помислих си аз. — Висшите сили ще се погрижат за мен/'
— Ама че си егоистка! — се раздаде глас до мен.
— Аз ли? Защо? — възмутих се аз.
— Защото! Ти забърка кашата, а ние трябва да я оправяме — изсумтя гласът.
Изведнъж ми се стори странно, че някой подслушва мислите ми. Но реших, че съм се отнесла и мисля на глас. Оказа се, че зад гърба ми в креслото на Динка се е разположил някакъв рижав младеж с предизвикателен поглед и нос, обсипан с лунички.
— Ти пък кой си? — зяпнах аз. Изобщо не можех да разбера откъде се е взел. Може да е водопроводчик. Или пък някой съсед, дошъл да поиска сол.
— Койчо от Койнаре. Оставаше и да ти се представям — обиди се рижият. След което изведнъж се издигна над креслото, поседя във въздуха и се приземи меко обратно.
— Само недей да твърдиш, че си Господ Бог — размахах ръце аз.
— Аз? Бог? — разкикоти се рижият. — Аз? Бог! Как можа да ти дойде наум подобна глупост?
— Не си ли? — прехапах си езика аз. — Ами кой си тогава?
— Има ли значение? — непознатият ме погледна със съмнение. — Защо си толкова глупава? Никога не можеш да прецениш кое е важно и кое — дреболия.
— Изобщо не съм глупава — обидих се аз.
— Разбира се — разсмя се рижият и продължи да ме гледа с интерес.
— Какво зяпаш? И изобщо откъде се взе? — ядосах се аз. — Разкарай се оттука!
— Ето че започна с глупостите! Не можеш ли пет минути да поговориш с някого, без да направиш беля? — рижият ме погледна ласкаво и тъжно едновременно. След това започна да си връзва връзката на кеца. Да, на краката си имаше огромни смешни кецове, каквито носят клоуните в цирка.
— Къде тръгна? — изплаших се аз. — Отиваш ли си?
— Ту ме гониш, ту се страхуваш, че ще си отида. Реши в крайна сметка, искаш ли ме или не — заряза връзката си рижият.
Аз замръзнах. Не знам защо, но изведнъж реших, че ако си тръгне, ще се случи истинска трагедия. Огледах се с мъка наоколо и разбрах, че кухнята на Динка е само визуална измама и че всъщност зад някаква тънка преграда духа вятър, бушува виелица и е такъв кански студ, че ако там се окаже живо същество, ще загине, преди да е казало и гък.
— Не, не си отивай! Това там истинско ли е? — кимнах по посока на виелицата.
Рижият изведнъж стана суров.
— Ати какво си мислеше? Разбира се, че е истинско.
— Искам с теб — казах аз и го хванах паникьосана за рамото.
Той внимателно откопчи сгърчените ми от тремора пръсти от блузата си.
— Още не е настъпил часът.
— Нали не там?! — примрях аз и се загледах в ледената пустиня, която беше стигнала досами прозорците на Динка.
— Не знам. Ти ще решиш. Какво решаваш? — Рижият внимателно се взираше в лицето ми. Обзе ме паника.
— Искам при Костя!
— Не! Това не го решаваш ти! Говоря за друго, което можеш да решиш само ти.
— Какво? Какво друго? — промълвих аз.
— Помисли! — рижият отново се захвана да си връзва връзката. Почувствах, че щом си завърже връзката, вече няма да има сила, която да го задържи.
— Детето! — изкрещях аз. — Простете му! Пожалете го!
— Браво! — нежно се усмихна рижият и доволно ме потупа по бузата. След това си завърза връзката и започна бавно да се разтваря, да се превръща в дим.