— В кой точно? — жално уточни таксиджията.
— В който и да е! — стрелна го с поглед приятелката ми и тресна вратата. — Как си?
— Горе-долу! — изстенах аз. — Струва ми се, че ми изтичат водите.
— Водите ли? — загрижено попита Динка, след което таксиджията натисна до дъно педала на газта и ние полетяхме нанякъде, като се надявахме, че опитът му на професионалист ще надделее над страха на уплашен мъж и няма да ни забие в някой стълб на първия завой. Трябва да кажа, че таксиджията наистина се оказа професионалист, защото буквално след десет минути спряхме пред някакъв родилен дом в Марино. Нов и красив — като всичко в комплекса, в който живееше Динка.
Разбира се, възможно е бързината на таксиджията да се дължеше на страха от бурно изтичащите ми води. Трябваха ни още пет минути да се дотътрим от входа до приемната и още десет, докато събудим вече разположилата се за сън бабичка, която дежуреше в приемната.
— Кой ражда? — с недоволен глас се поинтересува бабичката.
— Тя! — посочи ме с пръст Динка. Макар че, ако ни погледне човек, едва ли би могъл да предположи обратното. Аз доста убедително се гънех, стенех и се държах за кръста. Динка дишаше учестено, издуваше ноздри и изгаряше с втренчения си поглед старицата.
— А Вие каква сте? — моментално реагира бабичката. На мен ми стана интересно как точно Динка ще нокаутира самозабравилата се бабичка. Изобщо не се съмнявах, че моята бойна приятелка ще надвие и десет побеснели бабички. Просто ми стана интересно как точно ще го направи.
— Аз ли? — замисли се Динка. — Аз съм бащата!
— Кой? — ахна бабичката.
— БАЩАТА! Достатъчно, лелче, викай лекар. Ще му покажа изследванията си. — Динка хвана бабичката, обърна я и й даде начално ускорение в посока на регистратурата. Старицата тръгна, като се оглеждаше в недоумение. Динка се разкикоти.
— Нали няма да ме изоставиш? Без теб няма да родя! — заплаших я аз.
Защото в присъствието на приятелката си бях готова да родя цял полк, но без нея…
— Няма — снизходително кимна Дудикова, докато броеше банкнотите в портмонето си.
— Я да видим кой е бащата? — изсмя се нисък и набит грузинец с огромни космати ръце.
Аз се изплаших. Нима тоя току-що слязъл от планините джигит ще ми води раждането? Та той току-що е нахлузил бялата престилка.
— Аз съм бащата! — весело отговори Динка.
А аз я хванах трескаво за ръкава.
— Не може ли да повикаме друг лекар? — й прошепнах в ухото.
Тя се дръпна и изсъска:
— Грузинците са най-добрите гинеколози, глупачке! Слушай мен! — след което се обърна и с чаровна усмивка му протегна ръка:
— Аз съм и баща, и майка, и Светия дух. Нека да Ви покажа изследванията й.
Ръкостискането беше крайно комично. Дежурната бабичка санитарка с открита уста гледаше как докторът разлиства „изследванията" на Динка, които не бяха нищо друго освен няколко страници от годишния баланс на нейния медицински център, между които акуратно лежаха две стодоларови банкноти.
— Изследванията са чудесни. Преоблечете се — кимна грузинецът. — Аз съм Вашият лекар Гиви Израелевич.
— Хубава работа — изстенах аз и се проснах на кушетката.
Изглежда, че Динка обаче изобщо не споделяше моите опасения. Те двамата с тоя Гиви Израелевич се спогледаха, бързо преминаха на „ти" и започнаха да обсъждат историята на бременността ми. Възможните усложнения и евентуалната нужда от цезарово сечение.
— Тя ражда за първи път. Може и да се стегне — предположи Динка.
Докторът ме погледна със съмнение и след това кимна:
— Тогава нека да ражда естествено. И така, татенце, изчакайте в залата, ще я доведем там. А вие, любезна, елате в кабинета за преглед — каза Гиви Израелевич. Всъщност той каза: „Вий, лубезна, влезнете в кабинет за преглеждане."
Аз се наежих, но нямаше какво да се направи. Динка ме сръга и аз се затътрих към кабинета. На среща с неизвестното. На среща със съдбата си. И най-интересното е, че понеже мозъкът ми изключи и се включи тялото ми, аз с чисто животински инстинкт мислех само за детето и за себе си. Инстинктът ми ме тикаше в лапите на Гиви Израелевич, който след пет минутен преглед, съпроводен с мили усмивки и мръсни грузински вицове, ми стана по-близък от роден баща. Инстинктът ми подсказваше как трябва да дишам по време на контракциите, как да понасям болката и как да си почивам. Същият този инстинкт ми заповяда да забравя за Костя.
ГЛАВА 2
В която продължавам да се отпускам и наслаждавам
Отношението към света е най-сложното понятие, с което ми се е налагало да се сблъсквам. Във връзка с отношението към света има хубава руска поговорка, която казва: „На един супата му е постна, на друг брилянтите — дребни". По-голямата част от хората (в това число и аз) си прекарват целия живот с убеждението, че тяхната супа е абсолютно постна. А именно — работата им е скапана, заплатата ниска, децата шумни и невъзпитани, мъжете им далеч не са съвършени (като че ли в природата съществува съвършенство). Може да ни е зле, много зле, невероятно зле, ужасно или в краен случай търпимо.