— Не се напъваме! Не се напъваме! — викаше Гиви Израелевич, докато пълнеше спринцовката с някаква течност от подозрителна ампула. Дебелите му като кренвирши пръсти — независимо от окосмяването по фалангите, бяха учудващо ловки и сръчни.
— Аа! Не мога. То само!
— Няма какдаесамо! Нали си хомо сапиенс? Овладей си тялото! — командваше Гиви Израелевич, а аз изведнъж осъзнах, че до днес в живота ми е имало само цветя и рози. Раждането продължаваше вече няколко часа, през които Динка успя да ми изпее всички песни на любимите си Мумий Троль[27], да ми танцува кадрил и да изслуша сълзливите ми откровения за това каква глупачка бях и не оцених Костя по достойнство.
— Пълна глупачка, да — кимаше Динка, докато триеше потта отчелото ми.
— Костя е толкова свестен човек — стенех аз. Струваше ми се, че съм си заслужила контракциите и болезнените спазми. Но когато се появиха продължителните болезнени вълни, които лекарят наричаше напъни, отношението ми към живота рязко се промени.
— Не се напъвай! — ми викаха.
— Костя, мръснико! Никога повече! Никога!
— Не се заричай! — смееше се Динка. — Още малко.
— Ааа! — ревях аз. След пет минути изведнъж разбрах, че Костя не е единственият мръсник. Всички мъже бяха мръсници. Мерзавци и негодници.
— Спри с истериите! Остава ти още малко и ще родиш — с добре модулиран глас ми се скара Гиви Израелевич. Дали от разгорещяването на страстите, дали от напрежение, но дори акцентът му изчезна. Или аз просто спрях да го забелязвам.
— Да родя ли? Аз ще умра! Умирам! — стана ми много зле. Болеше ме ужасно и много се изплаших. Разбрах — лъжат ме, крият истината. Не може да се ражда така. Така може само да се умира.
— Една такава умряла… — надменно се усмихна докторът и започна да разказва вицове. Динка разсеяно дъвчеше дъвка и кимаше на всеки смешен момент. Аз се възмутих.
— Нечовешко е да се подигравате на умиращ човек. Помрачавате последните ми минути.
— Хайде раждай, скандалджийке — подвикна ми той.
Аз погледнах умолително Динка, но нейните очи бяха празни, студени и равнодушни. Тя очевидно не споделяше моя трагизъм. Нима наистина всичко ще свърши така? И моята най-близка и любима приятелка в последните ми мигове. Ще се смее на някакви тъпи вицове?
— Всички са гадове! Прости ми, Господи — разкрещях се аз, защото болката стана нетърпима. Вече наистина мечтаех да изчезна, да се изпаря, само и само всичко да свърши.
— Не се разсейваме! Напъваме!
— Ту се напъваме! Ту не се напъваме! — побеснях аз. — Кажете какво да правя в края на краищата!
— Напъвай — кимна Гиви Израелевич и впи огромните си космати ръце в рамото ми.
Аз изкрещях и разбрах, че още само минута и ще умра. Такова нещо не можеше да се изтърпи. Божието наказание ме застигна. Усетих, че припадам. Последната мисъл, която посети скапаната ми глава беше, че, ако все пак оцелея в тая страшна битка, ще тичам и ще се усмихвам през целия си живот. Изобщо няма да ми дреме какъв мъж има до мен и има ли изобщо някакъв мъж. Нямаше да ми дреме и за пари, и за нищо друго. Само да оживея. Само да изчезне тая непоносима болка, която май че нямаше да има край. Ни-и-и-ко-га!
— Това беше — раздаде се глас над главата ми. Бих казала, че беше небесен глас.
— Какво? Какво стана? — прошепнах аз. След това се опитах да се съсредоточа и да разбера на кой свят съм. Тъй като болката изчезна като с вълшебна пръчка, разбрах, че съм успяла да умра. Беше ми толкова хубаво, колкото може да бъде само в рая. Пред очите ми светеха някакви ярки точки. Раят се размиваше като в мъгла или като под водата. Над мен се приведе белоснежен ангел, прокара хладна ръка по челото ми и каза:
— Десет милиграма клонидин, кръвното й се покачва.
— Разбира се, че ще се покачи, като си напъва така лицето. На трийсет и две години, а се държи като в детската градина — отговори на ангела някакъв заядлив женски глас.
— Коя сте Вие? — смутено попитах аз. Ако басовият глас беше на Дявола, защо толкова прилича на Гиви Израелевич? И коя е възрастната дама в бяло?
— Ку-ку, гълъбице. Ела на себе си, майчице! — Образът на дявола започна да се прояснява. Значи все още съм тук. На Земята. А това са докторът и медицинската сестра. Тогава защо не ме боли?
— Защо не ме боли? — промълвих аз и не можах да си позная гласа. Устните ми бяха пресъхнали. Бяха се превърнали в някакви сухари. Беше ми почти невъзможно да ги мръдна.
— Защото роди. И между другото, син! — изведнъж някъде иззад гърба ми се чу гласът на Динка.
— Дина! И ти си тук! — зарадвах се аз.
— Бива си те, майчице!