— Аз? Аз съм майка? — оживих се аз. При мисълта, че всичко е свършило, се почувствах изключително добре.
— Я да лягаш! Къде скочи? — сърдито пресече порива ми лекарят. — Дайте на дамата творението й!
— Това той ли е? — фокусирах потресен поглед върху малкото ревящо вързопче, което сестрата държеше в ръце. — Моят син?
— Ами не е мой! Ще го вземеш ли?
— Да, да — кимнах аз и се поизправих.
— Още не си изхвърлила плацентата! — възмути се докторът. — Не подскачай. Ще ти го сложим върху корема.
— Добре — кимнах аз. И след няколко секунди върху корема ми поставиха най-прекрасното, най-удивителното, примляскващо и сумтящо червеникаво-синкаво същество с небесна красота. Само като го погледнах, сърцето ми се разтрепери, а от очите ми рукнаха сълзи като ручей.
— Хубава работа! А аз се надявах, че поне след раждането ще спреш да ревеш — наужким ми се скара Динка.
Аз се засмях и си изтрих сълзите с юмрук.
— Това е от щастие — поясних.
— Така и си помислих — кимна приятелката ми.
След известно време всички процедури бяха завършени и аз останах сама с парче лед на корема и със синчето си, което дишаше активно в прозрачно кошче на колелца до мен. Оказа се, че родилният дом, където ни докара таксиджията, е модерен и бебетата остават с майките си. И това ме направи напълно щастлива. Защото в минутите и часовете след раждането ми се струваше, че в сърцето ми прониква любовта. С всеки поглед на сина ми, с всяко негово вдишване моята празна и безполезна досега личност се изпълваше с щастие и любов, които не се нуждаят от условия или от обяснения. Любов, която съществува сама по себе си, която е даденост за всяко новородено дете, за всяка майка. А и както разбрах сега, за всяко цветенце, за всяка рекичка и за всеки изгрев на слънцето. Почувствах любов. Любовта с голямо „Л". И сигурно тя е тази, която кара земята да се върти.
— Трябва да поспиш — в бокса влезе Динка. — Сега ще те преместят в болнична стая, а детето ще отиде в детското отделение.
— Не искам да се разделям с него — изплаших се аз.
— Няма да се разделяш, след няколко часа ще са му направили всички процедури и окончателно ще го преместят при теб. Ще имаш време да се грижиш за него, а сега трябва малко да си починеш.
— Ами ти? Ти къде ще си? — властно я попитах аз?
— Аз също бих си починала — уморено отрони приятелката ми.
Погледнах я по-внимателно и видях тъмните кръгове под очите й.
— Разбира се.
— Ще си отида вкъщи. Така или иначе няма да ме пуснат в отделението. Там ще си сама.
— Няма да съм сама, а със сина си — гордо я поправих аз.
— Да, разбира се — вяло ми кимна Динка. Очевидно нямаше сили за нищо. За разлика от мен.
— Всичко е в хормоните — обясни ми съседката ми по стая.
Двете с нея лежахме в стая за двама. Всъщност, всяка си имаше собствена малка стаичка, а банята и хладилникът ни бяха общи. Новите родилни домове не са като старите. Едва ли в някой от старите щях да лежа в такива прекрасни условия.
— Та какво за хормоните? — поинтересувах се аз.
— След раждането жената отделя ендорфини и разни други хормони на щастието, които заглушават болката.
— Колко е мъдра природата — възхитих се аз.
— Няма спор — съгласи се съседката ми. — Утре ще се убедиш в това още по-силно.
— Какво имаш предвид? — не разбрах аз.
— Нищо. Няма защо да го мислиш отсега. Заспивай. Аз съм Катя и имам дъщеря. На три дни сме вече.
— Аз съм Полина — гордо отвърнах аз. — Имам син на по малко от един ден.
— Съвсем мъничък — усмихна се Катя.
Заспах и спах като пребита. Можеха да ми бият с тъпан до ухото и пак нямаше да се събудя. Следродовият сън е нещо специално. За него може да се каже, че е последният сън в живота на майката. Или поне докато детето не стане на осемнайсет години.
Изведнъж до ухото ми се раздадоха съвсем тихички стонове.
— А? Какво? — моментално отворих очи. Очевидно, докато съм спяла, са ми докарали креватчето със сина ми. И дълбокият ми сън прекъсна в мига, в който той реши да простене, без дори да се събуди.
— Ммм — отново простена той.
— Какво искаш, мъниче, какво искаш, сладурче? — занареждах аз и взех скъпоценното вързопче с носленце, устичка, ушички и очички, толкова красиво и любимо, и започнах експериментите на тема кърмене. Трябва да кажа, че резултатът беше нулев, но пък удоволствието — взаимно. И двамата така се изморихме, че след половин час заспахме. За около час, до първото кихване. Оказва се, че това ще е режимът ми за в бъдеще. Организмът ми се беше пренастроил по някакъв вълшебен начин и беше достатъчно малкият само да се размърда и аз се събуждах. Дори и да бях заспала преди няколко минути. А на другата сутрин след раждането, както ми обеща моята съседка, природата ми показа дебелия край. От сутринта ме заболя всичко, което можеше и не можеше да боли. Краката, ръцете, врата, лицето, главата, вътрешностите (те най-силно, разбира се), а също така и гърдите, които изведнъж се напълниха с кърма. Катя периодично идваше при мен, опираше се на рамката на вратата, водеше с мен светски разговори, като поглеждаше от време на време към спящата си дъщеричка.