— За всичко са виновни мъжете! — предложи тема за обсъждане Катя, когато бяхме изчерпали най-интересните теми като методи за хранене и преобличане на кърмачетата, използване на памперси, вредите (и ползите) от спането заедно в едно легло, кога да се включат други храни освен млякото и така нататък. Всичко, което години наред ме оставяше равнодушна и дори ме караше да се прозявам от скука, сега ме интересуваше до дъното на душата ми. Двете с Катя прекарвахме в такива разговори дълги часове между инжекциите и прегледите, но се съгласете, че нямаше как да оставим без внимание темата за мъжете.
— Гадове! Никога повече, на никого… — с готовност я подкрепих аз.
— Не се заричай. На мен това ми е второ дете. Но все пак мъжете са гадове! Аз тука се мъча, не спя, бият ми инжекции, а той навън празнува.
— Не е справедливо. Те там пият уиски и се веселят, а ние тука страдаме.
— Всички нещастия идват от мъжете. Очите на Катя светнаха дръзко и тя започна в детайли, подробно и с художествени елементи да разказва как и в какво се е провинил съпругът й Павел. Научих, че едва не е провалил раждането, като е припадна, докато тя (Катя) е напъвала.
— Аз раждам, а медицинският персонал се върти около него да го свестява.
— Негодник! — съгласих се аз. После Катя ми разказа, че през първите три месеца й се е гадело от мъжа й, а той мерзавецът не я разбирал и се сърдел и дори веднъж се напил със съседите в някакъв гараж до такава степен, че на Катя й се наложило да легне в болница за задържане за една седмица.
— Токсикозата е сложно нещо — хитро се усмихна тя. — Но пък след това Пашка висеше под прозорците и се кълнеше, чедо раждането няма да сложи и капка в устата си.
— И наистина ли не сложи? — поинтересувах се аз.
— Бирата брои ли се за алкохол?
— Не.
— Значи не сложи — потвърди Катя с кимване.
В общи линии добре си начесахме езиците. Аз също я посветих в перипетиите си със сложните отношения с мъжете като цяло и с Константин Прудников в частност. Очевидно сработи ефектът на случайния спътник. Нима може да се очаква нещо лошо от момиче, с което толкова пъти сме кърмили заедно, изцеждали сме се, а след изписването вероятно няма да се видим никога повече. Защото аз сега живея… ами излиза, че живея в Марино, а тя в района на спирката на метрото „Шчелковская".
— Ще се върне твоят Костя. Пък и кой е казал, че детето не е негово. На кого прилича? — попита ме Катя, след като изслуша цялата история с всичките й подробности.
— На кого ли? — повторих въпроса й аз, след което внимателно разгледах детето. На кръглото му личице стърчеше малко смръщено носле, приличащо на топче. Имаше множество гънки. Беше трудно да се определи какви са очите му, защото предпочиташе да ги държи затворени през повечето време. Дори когато плачеше. Плачеше много силно, но по това приличаше повече на мен, отколкото на Костя. Денис също понякога викаше, така че по това трудно можеше да се определи.
— Нищо, ще порасне и всичко ще се изясни — успокои ме Катерина.
— Дали? — замислих се аз. — Знаеш ли, моето малко момченце е толкова прекрасно, а мъжете са такива негодници, че ми е абсолютно все тая кой е биологичният му баща.
— Това е ясно. Но нали искаш Костя да се върне? — уточни Катерина.
Аз кимнах. Разбира се. Исках го страшно много. Но ако трябва да съм честна, сега не беше най-подходящият момент да се измъчваме от любов, да се караме и да си изясняваме отношенията. Нямах сили да си измия косата, а какво щях да правя, ако трябваше да доказвам любовта си към Костя. Така че беше по-добре, че засега той и не помисляше да се появява. Сигурно още се сърди и изобщо не знае, че съм родила. И през главата му не може да мине, че съм отишла да раждам в деня, в който го напуснах. Костя като цяло не е от най-бързите. Докато престане да ми се сърди, ще мине месец, ако не и повече. А дотогава…
Динка ме прибра от родилния дом точно след седем дни.
— Браво на теб, приятелко, здрава си като бик. Нито едно усложнение — възхити се тя. Ако имах сили да погледна ситуацията отстрани, щеше да ми се стори доста забавен начинът, по който изглеждахме двете сред тълпата посрещани — татковци, баби и всякакви тем подобни роднини. Ултрамодерно семейство лесбийки, хванати нежно под ръка, излизат от родилния дом и държат син пакет. Дори се снимахме за спомен.