— Да не чуе Дявола. — махнах с ръка аз. — Тепърва трябва да кърмя. Всичко може да стане. Катя трябваше да я изпишат преди мен, а още лежи.
— Какво й е? — само от вежливост попита Динка. Тя делеше хората на близки и непознати, а Катя не й беше близка.
— Някакво възпаление. Бият й антибиотици. Ами ако лекарите са пропуснали нещо и при мен?
— Стига! Всичко ще бъде наред — утеши ме Динка. — Нали знаеш, че не за това трябва да мислиш сега.
— А за какво? — учудих се аз. — Какво по-важно от здравето ми може да има.
— Името. Трябва да дадеш име на детето.
— А, да — усмихнах се аз. — Това не е никакъв проблем. Има само едно име, с което искам да наричам мъжа, спящ до мен.
— Спящ ли?
— Ами в момента има само един мъж, който не може да живее без гърдите ми — доволно поясних аз.
Динка се намръщи.
— Дойде ми една безумна мисъл. Права ли съм? Наистина ли ще го наречеш, както си мисля? Ще бъде глупост.
— Защо? — невинно свих рамене аз.
— Защото! — възкликна тя. — Детето трябва да си има свое собствено име.
— Константин е прекрасно име. На гръцки означава „постоянен". Което напълно ме устройва.
— Ти си се побъркала.
— Ни най-малко. Разбери, че изобщо не е ясно дали Костя ще се върне при мен.
— Защо? — фалшиво се ококори Динка. — На всяка цена ще се върне.
— Не се занасяй. Знам много добре, че нищо не се знае. А така ще си имам поне един Константин, който ще ме обича, без значение какви глупости върша.
— Отлично! Прекрасно! Кръщавай го, както искаш, само после да не ми се жалваш!
— Няма — с готовност кимнах аз. — Пък и погледни го, не е ли истински Константин?
— Костя? — с недоверие погледна бебето Динка. А синчето ми изписука в съгласие.
— Какво да ви правя? — плесна с ръце приятелката ми.
Помислих си, че може да се е обидила, задето съм решила всичко сама, без да я попитам. Но това беше поправимо.
— Ще му бъдеш ли кръстница?
— Аз? Кръстница? Ти си се побъркала тотално! — изсумтя Динка. Но страните й порозовяха от удоволствие.
— Разбира се, че съм се побъркала. И така, ще бъдеш ли или не?
— Щом настояваш — каза тя. — И ако изобщо ме пуснат в църквата.
— Настоявам. И ще те пуснат.
— Константин? — доста по-радушно повтори въпроса си Дина и погледна пак бебето.
— Константин — кимнах аз.
Стигнахме до вкъщи. И аз си помислих, че от сега нататък всичко ще бъде прекрасно. Слънцето ще свети много по-ярко отпреди. Проблемите ще ме заобикалят, всичко ще се нареди от само себе си, а аз ще се разхождам и ще се усмихвам. Да, помислих си аз, Динка, както винаги, се оказа права. Щастието е напълно субективно понятие. И сега ще бъда щастлива независимо от всичко. Просто защото съм жива и имам син Константин, когото обожавам. И още един Константин, когото също много обичам. И който на всяка цена ще се върне при мен един прекрасен ден. И тогава всичко ще стане още по-хубаво. Само ако знаех, че в онзи момент прекрасното е толкова далече от мен, колкото — да кажем, и Париж.
ГЛАВА 3
Животът е чудо (почти като при Кустурица)
Кризите, природните катаклизми и войните са нещо, което не можеш да предвидиш, колкото и да се опитваш. Ако нещо се случи, няма да ни помогнат нито аналитичните обзори, нито прогнозите. Няма как да се презастраховаме. Наистина понякога можем да разчитаме на интуицията си. Но и вътрешният ни глас може, като че ли нищо не е било, да ни съобщи: „Извинете, сбърках." В общи линии, колкото и да се опитваме да се предпазим от неприятностите, те ще се случат, при това в най-неподходящия момент. Висшите сили на всяка цена ще измислят нещо, за да не скучаем. Точно това стана в Москва, когато синът ми Константин навърши трийсет дни. Навън още беше топло, макар че октомври беше към края си. Всеки момент се очакваха студове и дъждове, от което периодично ме побиваха тръпки.
— Стига си се вкисвала — възмущаваше се Динка, на която й се налагаше да работи като вол и да търпи плача на Костя през нощта. — Нали обеща да излъчваш щастие.
— Имам следродилна депресия — оправдавах се аз. — Идва зима и това е много, МНОГО тъжно. Ще стане студено.
— И какво?
— Нищо — измъквах се аз. Всъщност не ме тревожеха природните условия, макар че и перспективата да ходя с десет ката дрехи, както и да приличам на хилядолистно тесто, също не ме радваше. Опечаляваше ме пълната тишина от страна на Константин. В края на краищата той много добре знаеше къде живея. И прекрасно разбираше, че вече съм родила. И какво? Нищо. Никакъв интерес — нито към моята персона, нито към тази на новороденото, което съвсем спокойно можеше да му е син. Такива мисли, ща не ща, се въртяха в празната ми, заета само с кърменето, глава. Но не казвах нищо на Динка, защото всеки път, когато заговорехме за съпруга ми, тя някак странно се вцепеняваше и изпадаше в униние. „Бодрите й „всичко ще се нареди" и „разбира се, че ще се върне" толкова не се връзваха с интонацията, с която ги произнасяше, че аз спрях изобщо да засягам тая тема. Живеехме си като в добрите стари времена, когато дойдохме заедно в Москва и нямаше на кого да разчитаме освен една на друга. Аз чистех, готвех (което особено радваше Динка, защото готвя много вкусно), хранех сина си, разхождах го и перях. Домакиня за пример. Динка пазаруваше, един път като истински татко ми помогна да заведем Константин на месечния му преглед и понякога ме пускаше да се разходя по улиците, „за да стана пак нормален човек'', както сама се изразяваше.