В общи линии живеехме като нормално порядъчно семейство. Фактът, че през цялото време очаквах знак от Константин-старши, почти не се набиваше в очи. Но един ден настъпи събитие, което никой не очакваше. Една вечер Динка влез вкъщи, хвърли си чантата в антрето и каза:
— Всичко свърши — след което седна на пода и зарови лице в ръцете си. Аз държах Костик на ръце и я гледах изумено.
— Какво е станало? — изплаших се аз. — Да не си се разболяла. С майка ти ли е станало нещо?
— Фондът ми гръмна! — през сълзи каза Дина.
Аз въздъхнах облекчено. Гръмнал фондът, голяма работа.
— Няма страшно ще се справим — опитах се да я успокоя аз.
Динка ме погледна с жалост, с каквато се гледа болен на смъртно легло, на когото са казали, че ще оздравее.
— Слушай, ти си голямо момиче, така че ще бъде добре да научиш всичко. В крайна сметка ти също ще бъдеш засегната.
— Как ще бъде засегната? — разтревожих се аз.
— Изглежда, че в Москва пак има криза. Мамка му, в страшно неподходящ момент! От раздразнение Динка се плесна по коляното с такава сила, че чак се намръщи от болка.
— Какво? — ахнах аз от изненада. — Каква криза? Не гледам новини. Пропуснала ли съм нещо важно?
— В Москва гръмнаха над десет взаимни инвестиционни фонда. Най-големите. В най-скоро време, в което съм уверена, ще се сринат и стотици по-малки. Само въпрос на време е.
— Защо? — аз все още отказвах да приема станалото. Но чувството за нещо необратимо беше запълнило жилището ни.
— Защото защо. Оказва се, че всички са си влагали парите ведно и също. В московско жилище, а в повечето случаи — в строеж.
— Ами това е много надеждно вложение — свих рамене аз. Константин се размрънка и аз го залюлях, за да го успокоя. Отстрани това изглеждаше, като че ли дрънкам с огромна дрънкалка във вид на дете.
— Разбира се, само ако не го бяха направили и Сульо, и Пульо. Вече три години (а може би и повече) всички си мислят, че това е най-изгодното вложение.
— Ами то е така.
— Беше така. Беше! А вече не е. Защото московското кметство изведнъж неясно защо реши да предложи на пазара жилищния си фонд. А той е огромен. Не можеш да си представиш колко новопостроени сгради изплуваха от недрата на чиновническите структури — язвително се засмя Динка.
— Колко?
— Шейсет процента. Просто са си ги държали, за да качват цените. Отначало двайсет, после трийсет и накрая шейсет процента новопостроени жилища.
— И какво сега. Голяма работа, като са ги пуснали!
— Ами това! Кой ще купи толкова жилища на такава цена? Представи си, че в сграда, в която вчера се е продавало само едно жилище, и то за петдесет хиляди долара, изведнъж се появяват още десет такива.
— Цените са паднали! — най-накрая се досетих аз. Но цялата тая история беше толкова объркана и непонятна, че ми се прииска да отложим разговора за по-късно. А сега да си пийнем чай. Но ако се съди по изражението на Динка, на нея не й беше до чай. Имаше нужда да си каже всичко.
— Паднаха, направо рухнаха, защото след кметството банките и нашите инвестиционни фондове също пуснаха жилищата си на пазара. Оказа се, че нашият фонд е вложил всичките си средства в нов район близо до околовръстното, който съществува само на хартия. А парите от реализацията на тоя въздух, който вероятно никога няма да бъде застроен, няма да стигнат да покрият само лихвите по вложенията.
— Ти си си загубила всичките пари! — най-накрая загрях аз. И се ужасих. Целия месец бяхме живели от лихвите на Динка, тъй като жалките стотинки, които НН ми превеждаше по картата, не стигаха дори за памперси. И макар че най-съвестно си записвах всички разходи, за да мога после да върна парите на приятелката си, в момента напълно и катастрофално зависех от нея.