— Не само моите, разбираш ли! Не само! Всички, които ще получат някакви идиотски квадратни метри вместо пари, ще загубят всичко. Защото се оказва, че през тези години от пазара са изтеглени около осемдесет процента от жилищата — както новопостроени, така и обикновени жилища. А физически няма купувачи за такива количества жилища. Няма толкова много идиоти, които да си мечтаят да си купят за ТАКИВА пари някакви си пикливи четиресет квадрата.
— Ами с ипотечен кредит? Предположих аз, като си спомних нашите проблеми с Костя.
Динка изсумтя.
— Какви ипотечни кредити?! Банките отпускаха кредити, печелейки от същите тия жилища. Няма да се учудя, ако фалират и един куп банки. Всички тия активи в момента нямат никаква стойност. Всички, абсолютно всички вместо пари имат квадратни метри, но фалшиви, незастроени. А налични пари няма никой. Макар че банките най-вероятно ще оцелеят. Именно на гърба на изтеглилите ипотечни кредити. Те ще продължат да си плащат кутийките на бесни цени, при това с лихва.
— Слушай, може пък да не е чак толкова страшно. Може да не се стигне до глобална криза — опитвах се някак да успокоя Динка. Но тя само ми се изсмя в лицето.
— Наистина ли не разбираш, че съм страшно вътре. Уточнявам — до врата съм в лайна. Вместо пари имам безполезни сертификати от закрития фонд. Това няма как да се поправи. Там са и двайсет хиляди чужди пари, които съм взела назаем срещу разписка. Тях как ще ги върна? — тя вече ридаеше.
Аз ужасено прикрих с ръка устата си, която зейна от шока.
— Двайсет хиляди долара?! Колко?! Откъде?!
— Толкова! Оттам! Трябваше да добавя, за да получа по-висок процент! Разбра ли?! — яростно ми изкрещя Динка, като чели й бях искала отчет.
— Разбрах — зашеметена кимнах аз и се втренчих в нея. Нима Дудикова е поела такъв риск? Макар че кой е могъл да предположи, че московските недвижими имоти ще се окажат такъв сапунен мехур.
— Не смей да ме гледаш така! — изкрещя Дудикова и отиде в кухнята, като тресна вратата.
— Не те гледам — аз заситних след нея. — Да ти направя ли чай?
— Направи ми лоботомия! — помоли ме тя.
Аз стоях и не знаех с какво да се захвана. В стаята за беля ревеше детето.
— Ей сега ще дойда — уверих приятелката си и хукнах при сина си. Мислите ми трескаво скачаха от едно на друго. Появиха се толкова много въпроси, че се смутих. Дали Динка ще продължи да наема тази квартира, при положение че вече не й е по джоба. Къде ще отидем ние, ако тя трябва да се премести. С какви пари ще живеем и тримата? Какво изобщо ще стане? Дали ще има лека буря или ще се стигне до мащабна криза, от която цялата страна ще трябва да излиза няколко години? Господи, бях абсолютно неподготвена за такива въпроси.
— Искаш ли да пийнеш? — изведнъж се раздаде глас откъм вратата. Динка стоеше на прага с бутилка мартини и две чаши. Изглежда, че докато аз съм се суетила и съм хранила детето, тя вече беше успяла да удари няколко чаши.
— Нали кърмя — отговорих аз.
— И какво? — Динка повдигна рамене и наля чашите. Аз взех своята послушно и отпих. Сигурна бях, че малко мартини няма да навреди на Костик.
— Ще бъде нещо като тост за упокой на душата — трагично прошепна Динка.
Аз едвам не се задавих.
— Да не си се побъркала тотално? Мислиш ли какви ги дрънкаш? Това са само пари!
— Това е само фатален край — кимна Динка и изпи чашата с мартинито на един дъх. — Ти защо не пиеш?
— Не искам! — ядосах се аз. — Сигурна ли си, че не можеш да вземеш никакви пари от фонда? Казваше, че ако стане нещо, ще успееш. Нали не са вложили всичко в недвижими имоти? Сигурно е имало и някакъв стабилизационен фонд.
— Откъде си научила такива думи? — подсмихна се Динка. Да й се не види, дори в такъв момент се държеше високомерно и с насмешка, както винаги. Човек не може да избяга от същността си.
— Може да са вложили пари в някакви ценни книжа или в произведения на изкуството… — предположих аз.
— Знаеш ли, и аз си помислих за това, но се оказа, че на взаимните фондове им е забранено да влагат пари в стабилни активи. Законодателят им го е забранил! Представяш ли си?! Вече не помня как точно се казваше законът. В общи линии взаимните фондове са длъжни непрекъснато да осигуряват бързи обороти. Не могат да купят един вагон злато или брилянти и да ги държат с години, гарантирайки неприкосновеност на капитала. Те имат право само да спекулират.
— Значи няма никакъв шанс, така ли?
— Не знам, около сградата на фонда се бият. Вратите са затворени и виси обява с горе-долу следния текст: „Добре хора, простете ни. Не ни поменавайте с лошо. В крайна сметка сами сте си виновни, че вярвате в Дядо Мраз." И още: „За каква икономика може да става дума в Русия? За какво говорите?"