Динка се развесели, подгрята от няколкото чаши мартини. А аз… ами също не изоставах от нея. Перспективата за гладна зима на улицата унищожи готовността ми да бъда трезва.
— А защо банките са такива идиоти?
— Защо да са идиоти? Банките спечелиха пари, застраховаха рисковете, а хилядите, изтеглили ипотечни кредити, които са купили ултраскъпо това, което в момента струва копейки, ще им осигурят свръхпечалбите. Те ще изплащат дълговете си към банките десет години и забележи — ще плащат на луда цена и при това с лихва.
— Много весело. А какво ще стане с нас? — зададох на пияна глава въпроса, от който и двете изтрезняхме.
Динка се намръщи.
— С нас положението е много лошо. Разбира се, ще се опитам да взема нещо от фонда, но… Те ще фалират официално, а имуществото им е само празни хартийки. Нали ти казах.
— Не разбрах всичко — виновно се свих аз. — Какво искаш, в момента вместо мозък имам гърди.
— Гонейки свръхпечалби, са се изхитрили да вложат всичките ни пари в несъществуващ комплекс. Проверих. Там дори не са започнали да строят. Изкопан е само някакъв ров. А земята, на която е трябвало да се строи, е частна собственост на разни виладжии и никой не е и мислил да ги обезщетява.
— А защо никой не го е проверил досега? — учудих се аз. Костя вероятно щеше първо да обърне всичко с хастара навън.
— Защото защо… — вбеси се Дудикова. — Какво да проверяваш, след като лихвите ти влизат в джоба редовно. Това беше най-стабилният пазар в страната.
— А какви бяха всичките тия стачки на измамените инвеститори. Помниш ли, преди година ги показваха по телевизията? — аз си спомних как някакви тълпи от зачервени от възмущение хора обсаждаха с плакати кметството и искаха да им достроят домовете
— Имаше такова нещо. Помня — кимна приятелката ми, докато разливаше последното мартини. — А след това се оказа, че на всеки инвеститор се падат по десет жилища. И те всички са играчи. И сега пак те, както и московското кметство, ще изсипят активите си и ще напълнят и без това пренаситения пазар с безкрайни количества никому ненужни метри недостроени или даже построени жилища.
— Тъжна работа, момичета — обречено кимнах аз.
Започнахме с удоволствие да обсъждаме темата колко бедни и нещастни сме.
— Много, много нещастни, а главното — бедни — кимаше Динка.
Разбира се, ние бяхме абсолютно пияни, доколкото беше възможно в нашето положение с една бутилка мартини.
— Особено бедна съм аз. Откъде ще намеря двайсет бона.
— Кредиторите ти не могат ли да почакат?
— Да, няколко дни — усмихна се Динка. Особено нашият главен лекар. Той е известен с търпението си.
— Утрото е по-мъдро от вечерта — опитах се да успокоя приятелката си аз.
— То се знае — мрачно се усмихна Динка и отиде да спи.
Само че нито следващата, нито която и да е друга сутрин не ни донесоха облекчение или надежда. Оказа се, че Динка, която беше сбъркала при вложението на паричните си средства, е удивително проницателна за всичко друго. Сигурно винаги е така. Докато говорим за нещо абстрактно, очертаваме правилно как трябва да стане всичко и как става в действителност. Прогнозите за пазара на ценни книжа, цените на хляба, перспективата Черна гора да се отдели от Сърбия. Всичко, за което се сетите, стига да не се отнася пряко до нас. Но щом стане дума за собствения ни джоб, сме способни да повярваме, че някой крайно глупав и безкрайно добър магьосник ще превърне всеки наш лев в пет. Или в двайсет и пет. Ще ни даде всичко и няма да поиска нищо за себе си. И най-важното, на нас няма да ни се налага да се потрудим за тази магия нито минута. Достатъчно е само да закопаем парите в полето на чудесата в страната на глупците и на сутринта ще порасне цяло дърво с банкноти. До какво довеждат подобни капиталовложения Буратино[28], знаят всички, но никой никога не е готов да види себе си в ролята на тоя дървен глупак.
— И аз! И аз не съм готова! — биеше се в гърдите Динка, когато главният лекар си поиска обратно седемте хиляди долара, които й беше дал срещу лихва.
— Всеки може да загуби пари — анализирах ситуацията аз. — Но ги получават тези, които лично са се потрудили. Уверена съм, че организаторите на вашия фонд в момента си живеят царски някъде в Кипър или на Канарските острови.
— Ще те убия. Само още една дума и ще те унищожа — зъбеше ми се Динка. Но не минаваше и час и ние пак се захващахме да нищим станалото. И си казвахме, че мошениците, които прибраха парите на Динка, сигурно ще си накупят жилища в Москва, защото те скоро ще струват жълти стотинки.