— Нещо от сорта… еди-какъв си ензим… за стомаха е неотразим?
— Аха. Пиеш ензими и организмът ти спира да ги образува. Но кого го интересува? Днес фармацевтичният бизнес е един от най-печелившите. Готови са да те направят зависим от лекарствата си и след това да те тъпчат с тях, ако може цял живот за твоя сметка.
— Знаеш ли, ти си готова за политик — оставах поразена от красноречието на Динка аз. И все пак, каквото и да говори Костя, Дудикова е уникална. Кой друг би могъл да работи в медицински център и да бъде убеден противник на лекарите? Впрочем, тя не си афишираше позицията. Споделяше я само с мен периодично и по малко. Най-вече, когато в работата й станеше нещо. Тогава изгаряше от благороден гняв.
През останалото време старателно помагаше на своя център да се обогатява за сметка на всички хронично и неизлечимо болни от всякакви дреболии пациенти. Най-доходоносни бяха пациентите за козметични интервенции. Останах изумена колко средства се пилеят на вятъра в надежда да доближим абсолютно нормалните си тела до кльощавата мечта, наложена от моделиери с нетрадиционна сексуална ориентация.
— Само за проклетите антицелулитни процедури отиват толкова пари, че и двете с теб бихме могли да си купуваме по едно жилище всеки месец — ядосваше се Динка.
— Нищо, нищо и на нашата улица ще изгрее слънце — свивах юмруци аз. Понякога, обаче Динка забравяше всички социални несправедливости и заобичваше работодателите си с цялата си хомеопатична душа. Обикновено това беше свързано или с повишение на заплатата, или с раздаването на извънредни премии. Ставаше и по време на купони след приятно прекарване с ръководството на медицинския център. Като главен счетоводител (пост, за който се беше борила няколко години със зъби и нокти, без да се спре пред нищо) тя се грижеше усилено за благосъстоянието на работодателя си. И макар и да не харесваше медицината като цяло, Дудикова се отнасяше с нежна любов към своя медицински център. Такива ми ти работи. Трудовите й подвизи не оставаха незабелязани. Динка я обичаха и я ценяха на работното й място, особено собствениците. Съответно на всички купони на нея, а покрай нея и на мен, й се полагаха най-хубавите места, куп комплименти и знаци на внимание. Динка беше родена за главен счетоводител, а аз тихо се греех от лъчите на нейната слава. И този път беше така. Хубаво парти, за което не се бяха стискали.
— О! Полиночка! Радвам се да Ви видя. Как сте! Какво ново около Вас? — главният лекар Пьотр Исмаилович ме привлече в обятията си с отработен през годините жест на любезност.
Аз се усмихвах старателно.
— Пьотр Исмаилович, откога не сме се виждали — пуснах и аз една стандартна реплика.
Бяхме се виждали наскоро, на Международния ден на жената. Спомням си, че тогава някой от аспирантите донесе караоке и аз цяла вечер се опитвах да просълзя хората, изпълнявайки най-сълзливите балади на Таня Буланова[2]. Имам добър слух, макар че в живота това не ми е послужило за нищо. Но ако трябва да се забавлява полупияна компания, е достатъчно да ми пуснат „Земята опустя без теб". Макар че тази песен не е на Таня Буланова. Само че кой ти гледа след двучасов купон. В общи линии тогава се повеселихме добре, а сега по традиция се радвахме, че се виждаме, сякаш не сме се виждали отпреди естествената смърт на СССР от старост и склероза.
— Заповядайте на нашата маса. Позволете да се погрижа за Вас. — суетеше се главният лекар, подавайки ни нарязаните още в магазина колбаси.
— Не се притеснявайте, ще си сервираме сами — занасяше се Динка.
Пьотр Исмаилович се смееше и заплашваше Динка с пръст. След това до един определен момент всичко си вървеше по програма. Отначало Пьотр Исмаилович тържествено обяви минута мълчание в памет на загиналите. Всички искрено помълчахме. Някои съвместиха мълчанието с мазане на сандвичи. Няма защо да се губи време. След това Динка в качеството си на главен счетоводител вдигна тост за бъдещото процъфтяване на благословения им център, който изпълнява важна и благородна мисия — осигурява здраве на хората.
— Срещу заплащане — чу се задавена реплика от галерията. Зоната на медицинските сестри.
— Какъв е този нездрав цинизъм? — шеговито възкликна пластичният хирург Семьон Демидович. Кой, ако не той, ще знае колко струват медицинските радости. Само че в ежедневието Семьон Демидович беше майтапчия и шегаджия, което го правеше наистина безценен за веселите пиянски компании. С него всеки път пиехме на брудершафт, целувахме се пред хората и минавахме на „ти". Той правеше така с всички и макар че вече не беше останал човек, с когото Семьон да е на „вие", продължавахме да пием на брудершафт. С това, ако мога така да се изразя, завършваше трезвената официална част и започваше фирмената веселба.