— Господ ще ги накаже — утешавах аз приятелката си, макар че и аз, и Динка разбирахме, че сами сме си виновни. Никой не ни е бъркал нито в джоба, нито в портмонето. По-точно в нейното портмоне. Тъй като във фонда нямаше мои пари. Всички мои пари бяха у Костя. И нямаше никакъв шанс той да ги вложи във фонда за подпомагане на Дина Дудикова. Единственото, което Костя щеше да каже, е: „Аз ви предупреждавах" За съжаление, този път се оказа напълно прав. Защото около месец след рухването на фонда ситуацията започна да става зловеща. Започнаха да се сбъдват и най-мрачните прогнози на болното въображение на приятелката ми. Крахът на взаимните фондове обхвана цялата страна. Оказа се, че из цяла Русия са организирани взаимни фондове, които са залагали на московската недвижима собственост. Както в добрите стари години на криза, всички членове на многострадалната руска средна класа загубиха пари в тоя сапунен мехур. Много малки банки също не издържаха и се разклатиха под натиска на вложителите, които решиха да си изтеглят спестяванията наведнъж. Всички се страхуваха, че пожарът на новата криза ще изгори спечеленото с къртовски труд. Отново се появи разнородна тълпа от безработни с възможно най-добра квалификация.
Защото в нашата страна кризата не засяга само стругарите и водопроводчиците. А всички, които стоят пред компютрите с бели ризи и вратовръзки, изпадат в крайно неизгодно положение при изчезването на такова количество работодатели. Конкуренция, конкуренция и пак конкуренция. Оказва се, че в Русия има огромен брой мениджъри от средния ешелон, които владеят английски прекрасно, имат дипломи по бизнес администрация и опит. И ако искаш да си намериш работа, трябва да можеш да предложиш на работодателите още нещо.
— А как е твоят Константин? — изтърси веднъж майка ми, когато й се обадих да й съобщя за пореден път, че аз и внукът й сме добре.
Първата мисъл, появила се в главата на майка ми, след моите страшни приказки за мениджъри, които като нищо остават без работа, беше: „Няма ли да остане без работа един скучен и заядлив мениджър по международни превози?"
— Прекрасно. Много е добре — пророних аз, докато си преглъщах сълзите, макар и да не знаех дали е така. Защото дори и за секунда не бях помисляла, че Костя може да пострада. Макар че така и не ми се беше обадил. Каквото и да си говорим, той отдавна трябваше да се е появил на хоризонта. Като виждах колко й е трудно на Динка, а трябваше да се грижи и за нас, започнах да си мисля да се обадя на Костя и да му съобщя радостната новина. Имам предвид да му съобщя за раждането на сина му. Евентуално неговия син. Мисълта, че са минали три месеца, а Костя проявява потресаващо равнодушие към съдбата ми, ме смущаваше ужасно. Измъчвах се няколко дни и накрая се насилих да набера домашния ни телефон. Всъщност, отначало се обадих на мобилния на Костя, но той беше извън покритие. Аз стиснах зъби и набрах домашния.
Отговори ми сигнал свободно. Позвъних му след час и после пак, но резултатът беше същият. Всеки път, когато набирах и чувах сигнала свободно, сърцето ми се свиваше и биеше някъде в петите ми. Мечтаех да чуя гласа му. Страхувах се, че ще го чуя. Страхувах се, че няма да го чуя. Вълнението ми не подлежеше на описание. Но Костя не отговори нито след два, нито след четири часа, а мобилният му продължаваше да е извън покритие.
— Защо си толкова изнервена? — попита ме Дина.
— Аз ли? Защо реши така? — опитах се да се измъкна аз, но предателските сълзи вече бяха на очите. И заридах. Плаках цял час, без да спра, а Динка се въртеше около мен с валериан и слушаше воплите ми за това, „че той вече не ме обича", „сигурно се е преместил", „свършено е с мен."
— Стига! — изкрещя накрая тя, измъчена от моя плач. — Защо му се обади?
— Мислех… Исках да…
— Ти какво очакваше, като му каза, че си спала с Денис. Изобщо беше ли на себе си?
— Какво искаш да кажеш? — ахнах от обида аз. Очите ми моментално пресъхнаха.
— Нищо. Няма да се върне. Спри да се надяваш и да мечтаеш!
— Ти откъде знаеш? — Аз я погледнах с подозрение.
Динка отклони поглед.
— Знам, не ме питай откъде.
— Не! Питам те — запънах се аз.
— Успокой се, че ще ти изчезне кърмата.
— Скоро аз самата ще изчезна — извиках аз. — Казвай! Криеш ли нещо от мен?
— ДА! — викна тя в отговор.
И замълча. Минаха няколко минути, в които останахме на канапето в пълно мълчание. След това тя въздъхна, прокашля се и ме погледна.
— Говорила си с него, нали?