— Да. Обадих му се, докато ти беше в родилния дом. Помислих си, че може да те посети, да види сина си и тем подобни… И да се сдобрите.
— А той?
— Каза, че му е напълно безразлично какво дете си родила и чие е. След което ми затвори. В първия момент не можах да повярвам. Реших, че е от нерви, че нещо не е разбрала. Обадих му се пак и той ми каза, че напуска жилището и ми подаде молба за развод. Помоли да не го безпокоя повече. Точно така каза: „Моля никой от вас повече да не ме безпокои!" — изсумтя тя. — Прекалено много сме го безпокоили, разбираш ли.
— Това е сигурно — казах аз съвсем тихо.
— Какво ще правиш? Само не прави глупости. Аз изобщо не исках да ти казвам.
— А трябваше, защото нямаше да храня напразни илюзии. Но по-добре късно, отколкото никога — кимнах аз. — Искам да остана сама.
— Няма да те пусна никъде сама — нареждаше Динка и стискаше ръката ми панически. Аз се обличах трескаво. Имах усещането, че не ми достига въздух.
— Скоро ще се върна.
— Какво си намислила? — разпищя се Динка. Изведнъж разбрах от какво се страхува и се разсмях.
— Ще се върна след час. Обещавам. Имам нужда да помисля какво ще правя занапред. Нали не мислиш, че ще си зарежа детето?
— Не — съгласи се тя и ми пусна ръката. На мястото, където я стискаше, остана червена следа.
— Връщам се след малко. Спокойно.
— Добре! — Дина се смути от спокойствието ми.
Аз си закопчах якето, излязох навън, минах през прохода между две сгради и тръгнах нататък, без да знам къде точно отивам. Внимавах само да не стъпя в локва, за да не си намокря краката.
Оказа се, че през деня е валяло. А аз дори не съм забелязала. Колко много неща не съм забелязала. Костя ме е разлюбил отдавна, а аз толкова се страхувах да не го загубя, че дори не разбирах колко сме се отчуждили.
— Извинете — промърмори някой зад гърба ми, защото от всички тия мисли бях спряла внезапно на тротоара и този някой с всичка сила се блъсна в мен.
— Не е станало нищо страшно — махнах аз с ръка и изведнъж осъзнах, че най-страшното наистина вече беше станало. Ето я болката, от която толкова се страхувах. Ето я. Костя изчезна от живота ми завинаги. Завинаги. Няма повече да седим заедно на масата, да лежим под една завивка и да вдишвам приятния му и близък аромат. Няма да слушам безкрайните му аналитични прогнози. Гърдите ми се разкъсваха от болка. Помислих си, че ако можех да върна времето назад, за нищо на света нямаше да отида на онова злощастно парти. Точно тогава откъснаха от мен Константин, който ми беше толкова близък и скъп, че имах чувството, че са ми ампутирали ръката. Никога не бих се доближила до друг мъж, дори да е най-прекрасният принц, само и само да не загубя правото да слушам досадното дуднене на Костя сутрин. Стана точно това, от което се страхувах. Аз не съумях да скалъпя поредния хепиенд, който да изтрие от паметта ни историята с изневярата, с Денис и неговите сини очи, за които в момента изобщо не ми пукаше. Костя не разбра, не прости, не забрави и не се върна при мен. Всъщност е възможно, дори и да не му бях изневерила, пак да се разделим, да се разпаднем като елементарни частици, които преди са оставали заедно поради силата на някакво невидим магнитно поле на любовта, което е спряло да ги задържа. Полето е изчезнало. Любовта е изчезнала и ако е станало така, никакви жертви нито от моя, нито от негова страна нямаше да ни задържат заедно. Щяхме да се разлетим в различни посоки като след космически взрив — две различни абсолютно отделни галактики.
Възможно е Денис да е бил само поводът, възможно е…
Сега, когато стана всичко това, когато сърцето ми е готово да изскочи от гърдите и ме разкъсват ридания, най-накрая разбрах, че вече съм абсолютно свободна.
Може да съм самотна, изоставена и нещастна, но… Сега бродя по улиците на Москва и ридая, не знам какво ще стане утре. Обърнах страницата, болеше, да. Но пред мен стои чист лист, върху който мога да напиша, каквото пожелая. Всичко, което ми дойде наум. Много по-силна съм. След като преживях този ден и тази болка, и не само я преживях, но дори на моменти почувствах необяснимия и дълбок смисъл на ставащото, значи всичко ще се промени. На всяка цена. Черното ще стане бяло. Бялото — сиво… зелено като цвета на пролетната трева, синьо като морето, което отразява във водите си ясното безоблачно небе, и всякакви други оттенъци на дъгата, които просто благоволях да видя.
По някакъв странен начин точно тогава успях да стигна до истината, че животът е прекрасен. Винаги е прекрасен. И този факт изобщо не зависи от това, което се случва в момента.
ГЛАВА 4
Ход с коня (или по-скоро с гъската)