— Днес гърдата е затворена заради ревизия. Извинявай, братле, но ще се наложи да се задоволиш с биберона — с пиянски глас го убеждаваше Динка. Аз с мъка пазех равновесие и му тиках в устата изкуствената храна. Колкото и да бях пияна, си давах сметка, че не е редно да поя сина си с ТАКАВА кърма. Сигурно ще попитате, защо се напих като най-долен парцал, без да мисля за детето си? Отхвърлям такива въпроси с негодувание. Ще ви отговоря: напих се заради него. Защото, ако в онази вечер бях останала трезва и на трезва глава се бях замислила за всичко, което ми се случи, кърмата ми щеше да пресекне завинаги. Вместо това с приятелката ми чудесно си седяхме на пода, вдигахме тържествени тостове, шегувахме се, разказвахме си в какви прекрасни тонове (най-вече в доларово зелено) ще засияе животът ни, когато се измъкнем от тая неразбория. Стигнахме до извода, че дреболии като мъжете или цените на квадратен метър изобщо не могат да попречат на плановете ни. Твърдо се уверявахме една друга, че в близко бъдеще ни очакват страхотни жилища (които сега ще ни излязат много по-евтино). И няма нужда да питате откъде ще вземем пари. Ще намерим отнякъде. И разбира се, и двете ни очаква голямата любов с истински ПП, които на всяка цена ще сложат света в краката ни. Или поне няколко яхти и острова в Средиземно море. Под въздействието на омагьосващо мекия арменски коняк (само недейте да се възмущавате, момичета, няма да ви повярвам, че на тази възраст вече не смятате коняка за меко и вкусно питие) ние най-сериозно вярвахме, че тези призрачни планини от злато са реалност.
— Твоят Костя е идиот! — уверяваше ме Динка.
— Защо? — с удоволствие попитах аз.
— Къде ще намери друга като теб? Търпелива, умна и най-важното ЧЕСТНА! И да готви така!
— Наистина! Ати си финансов гений. Беше изчислила абсолютно всичко! Просто не ти провървя!
— Разбира се — главата на Динка клюмна окончателно.
Да, състоянието, до което се докарахме онази вечер, беше единственото подходящо за случая.
— Знаеш ли за какво съжалявам най-много? — попитах я аз.
— За какво? — поинтересува се Дина.
— Толкова си мечтаех момченцето ми да се роди с кафяви очи и Костя да го признае за свое, а сега излиза, че всичко е било напразно.
— И?
— Ами в такъв случай бих предпочела Костя-младши да беше със сини очи. Не мога да си кривя душата, очите на Денис бяха върхът. Аз се преместих в креслото, безразсъдно се разплух в него и с целия си вид давах да се разбере, че вече изобщо не ми дреме за нищо. Особено за бившия ми мъж.
Но на другата сутрин нещата изобщо не изглеждаха така романтично. Няма да споменавам за това, че ме болеше главата, а Костик ревеше и искаше да го друсат като дрънкалка. Няма да ви описвам угризенията на съвестта, които изпитах, когато осъзнах, че съм се напила като казак, бидейки майка на четиримесечно бебе. Няма нужда да споменавам, че и Динка не изглеждаше по-добре от мен. Всичко това са несъществени детайли. Защото, както можеше да се предположи, се наложи да си платя много по-жестоко, отколкото си въобразявах.
Съществен беше единствено начинът, по който се събудих. Прекрасното бъдеще, което бях рисувала през нощта, беше отлетяло в неизвестна посока. Настоящето ни налегна и не остави никакви съмнения по въпроса, че в момента сме в изключително тежък период от живота си.
— Нямам, казвам ти! Нямам! Слушай! — пискливо викаше сънената, изтощена и сърдита Динка по телефона. Точно тия вопли ме събудиха. Отворих очи и погледнах часовника. Беше седем сутринта.
— Какво става, по дяволите?! Кой се е събудил в ранни зори?! Та това е невъзпитано…
— Млъкни — изсъска ми Динка. — Да? Какво? Да, чувам те. Не, ти ме чуй! Какво? Ти самият нещо си се объркал!
— Кой е? — безгласно попитах аз.
Динка започна да жестикулира отчаяно. От жестовете й, в по-голямата си част не особено прилични, заключих, че е някой от кредиторите й. Натъжих се. Махмурлукът се нахвърли с нови сили върху бедната ми глава.
— В момента не мога нищо да ти върна? Кога ли? Трябва да ми дадеш време! Колко, колко?! Ти си луд! Какво? На съд ли?! Разбира се, няма проблеми! Само не забравяй, че аз съм гола като пушка!
— Затвори му — предложих аз.
Динка ме погледна с интерес и продължи с малко по-различен тон.
— Виж, обещавам, че ще ти върна всичко. Просто моментът не е особено подходящ — тя ми кимна изразително. Аз се замислих за миг, а след това бързо се усетих и хукнах да взема Костик.
— Разбери, това не е в твой интерес! Какво? Не ти пука ли? А какво ще стане, ако на мен спре да ми пука. Колата ми ли? Значи така! Да бе, как не!