— Ааа! — зарева с всичка сила моето бебе.
Динка с най-голямо удоволствие поднесе слушалката към устата му.
— Кой реве ли? — попита тя. — Как кой? Бебе! Чие? Моето, разбира се. Така че си помисли за колко ще осъдиш самотна майка с малко дете. Да, довиждане. Обаждай ми се, разбира се.
— Разкара ли се? — внимателно попитах аз, когато Динка замислено постави слушалката върху телефона.
— Да бе. Така ще зареже всичко. С детето стана добре, но мисля, че много бързо ще разбере как стоят нещата в действителност и чие е детенцето.
— Какво ще правим? Това вашият главен лекар ли беше?
— Не. Главният лекар ми крещя вчера. Каза, че ако до понеделник парите му не са се върнали в джоба му, мога да се смятам за безработна.
— О, Господи! — закрих устата си с ръка аз. Тази новина беше по-страшна от равнодушието на Костик. Все някак си щях да се оправя и без Прудников, но без работата на Динка, едва ли.
— Да, седем бона на главния лекар и десет на тоя кретен.
— Кой е той?
— Шефът на банката, която обслужва медицинския център.
— Той какъв ти е?
— Приятел от детинство — сопна се приятелката ми и нервно смачка салфетката, която държеше. — Любовникът ми. На непълно работно време. Женен е, разбира се. И по всичко личи, че е взел десетте бона от касата в банката.
— Откраднал ли ги е?
— Не, защо. Взел е кредит. Което е още по-лошо, защото няма да ме остави на мира.
— А останалите три?
— Не са важни. От нашия пластичен хирург. Нали помниш, че ти казах, че тя премахва целулит. Изкарва луди пари, а даде само три бона. Предпазлива е!
— Какво ще правим сега? — ужасено попитах аз.
— Мога изобщо да не ходя на работа — замислено си разтърка слепоочията Динка.
— Какво ще стане, ако не им ги върнеш сега. Ще им ги върнеш, когато можеш.
— И без това е ясно като бял ден, че ще ги върна, когато мога! — ядоса се Динка. — Въпросът е — кога ще мога? Особено ако загубя прекрасната си работа.
— Може пък и да не те уволнят.
— Да не ме уволнят ли? — опули се срещу мен Динка. — Ти ще оставиш ли на работа счетоводител, който ти е длъжник и не си връща дълга.
— Теб бих те оставила — намръщих се аз. В края на краищата това е частен въпрос.
— Ще видим — съгласи се Динка и набра телефона в офиса си. — Ало, Пьотр Исмаилович, обажда се Дина Лвовна. Днес ще закъснея, трябва да поработя върху баланса. Какво? Как може да съм толкова нагла ли? Да предам всичко, така ли? Моментално?
— Всичко е ясно — въздъхнах аз. Динка отдалечи слушалката от ухото си и я насочи към мен. Тя бълваше ругатни. Динка си чоплеше зъбите и се правеше, че леещите се от телефона ругатни изобщо не я засягат. След това, когато Пьотр Исмаилович малко се поуспокои, отново се включи в разговора.
— Казах Ви, че ще Ви върна всичко. В края на краищата не съм виновна, че фондът гръмна. Ах, Вас фондът не Ви интересува! Дали сте парите на мен! И ще ме съдите?
— Да донеса ли Костик? — прошепнах аз, но Динка се усмихна и отказа.
Още известно време тя се опитваше да апелира към здравия разум на главния лекар във вече очевидно бившата си работа, обяснявайки, че претендентите за скромното й автомобилче са прекалено много. Но разумът на главния лекар оставаше глух. Накрая Динка измърмори нещо за сбогуване и затвори телефона.
— Сега убедили се? — гледаше ме така, сякаш съм казала, че любезният Пьотр Исмаилович ще й предложи финансова помощ.
— Даа, аз имам бивш мъж, а ти…
— А аз — бивша работа. Красота! Остава да се лиша и от колата си и мога смело да си поръчам надгробната плоча с надпис: „Тя изживя краткия си живот безполезно и глупаво."
— Веднага престани! — възмутих се аз. — Няма добър счетоводител, който да е останал без работа.
— Така ли мислиш? — с надежда ме погледна Динка.
Но в действителност нещата изобщо не бяха толкова розови, колкото си мислех. Кризата, в чието съществуване никой не вярваше, макар и да не беше повсеместна като предишната от деветдесет и осма година (която доведе до безизходица цялата страна), нанесе съществени щети, особено в Москва. Постепенно заплатите паднаха двойно. Динка можеше и да търси висока заплата, тъй като беше опитен счетоводител, но никой не й я предлагаше. Единственият ни източник на доходи беше безкрайната върволица от малки фирми, които не можеха да си позволят счетоводител на заплата. Динка прекарваше денонощно времето си да съставя нулеви баланси ида изчислява ДДС и данък печалба. Само че след няколко месеца живот, при който парите едвам ни стигаха за наема и за храна, а телефонът поне по три пъти на ден звънеше и някой крещеше, че иска да му се върнат парите, търпението на Динка стигна предела си.