— Винаги става така — мъдро отбеляза Динка, изплювайки обелка от семка върху калния междуселски път.
Какво по-извратено може да има от това да започнем нов живот в Петльово?
И въпреки това трябва да кажа, че откакто напуснахме Москва, съществено ни олекна. На първо място — изцяло се прекрати моралният натиск, на който ни подлагаха кредиторите на Динка. От това например на нея й се подобри тенът на лицето. Възможно е това да беше резултат и от чистия селски въздух. А аз най-накрая спрях да се чувствам като дребно нелепо нищожество, което никой не иска. Защото знаех, че майка ми има много голяма нужда от мен. Тя прие мен и Костик с такава нежност и беше толкова щастлива, че най-накрая аз се утеших.
— Няма ли значение, че съм сама, без мъж? — за всеки случай уточних аз.
— Никакво. Изобщо не ме интересува мъжа ти — с неочакван оптимизъм реагира майчицата ми и изобщо не показа признаци на безпокойство.
— Мен също — бодро кимнах аз. — И мен също изобщо не ме интересува.
— Разбира се, ако не те беше зарязал, щеше да е по-добре — даде заден ход майка ми. — Но след като е станало така, поне ще си погледам внучето. Да, бонбончето на баба, нали, момченцето ми.
С лекота прехвърлих грижите за сина си на мама и най-накрая почувствах, че идвам на себе си. Идвам на себе си след дългата и нервна бременност, изпълнена с мисли за евентуалните бащи на детето, след раждането, което буквално ме преобърна наопаки, след краха на Динка и тази странна криза, устроена не от друг, а от московските власти. При нея някои загубиха всичко (умници като Дудикова), други останаха без нищо, защото никой нямаше намерение да достроява сградите, които не бяха построени към момента на падането на цените. Някои по-умни и прозорливи чакаха кога цените ще паднат окончателно. През зимата цените паднаха до хиляда и петстотин долара на квадрат, знам, защото Динка, от немай-къде провеждаше мониторинг. Тоест, бяха паднали почти двойно в сравнение с момента, когато динкиният фонд предаде богу дух.
— И това далеч не са пределни цени — уверено казваше тя.
— Жилищата стоят по два месеца и не се продават. Спадът ще продължава. Ех, да имах сега моите четиресет хиляди.
— Представяш ли си колко хора говорят същото? — опитах се да я вразумя аз.
— Да, всички, които изгърмяха с новопостроените жилища — въздишаше Динка.
Да, положението ни трудно можеше да бъде оценено като цветущо, но тъй като бяхме оцелели в преминалата война, безусловно се чувствахме добре. Зимата замрази временно всичките ни стремежи и мечти и засипа със слой пухкав сняг спомените и тревогите. През цялата зима не се случи абсолютно нищо. Аз не работех и живеех на гърба на майка си. Живеехме точно толкова бедно, колкото и в детството ми, само че сега това не ми правеше никакво впечатление. Динка работеше като касиер в местната спестовна каса. Никой от старите ни познати не ни сочеше с пръст с думите: „Все пак ги изгониха от Москва. Никой не се е съмнявал", което можеше да се очаква и щеше да бъде естествено. Всички хора мечтаят за промени, но повечето не правят нищо, за да ги постигнат. Но всички, които са се опитали и са се провалили, предизвикват у останалите чувство на скрито удовлетворение. Демек, вижте колко правилно постъпихме. Добре че не се изхвърлихме. Но на нас никой не ни каза нищо. Може и да са говорили зад гърба ни, но на мен ми се стори, че ни приеха като свои. Хората в нашия роден град бяха безгрижни и спокойни. Те не бързаха заникъде. Не завиждаха на никого и със сигурност знаеха, че след зимата ще дойде пролетта, а след пролетта — лятото. И няма да стане нищо друго, колкото ида се стараят. И затова е най-добре да се успокоят и да кипнат самовара.
— Ще пийнем ли чай? — питаше Дениска, когато надникнеше в нашата стая. С него едно време заедно крадяхме ябълки от градините на съседите.
— С удоволствие — кимах аз, обувах си валенките[30] и отивах у тях. Дениска имаше дебела гостоприемна жена и три разнокалибрени дечица, които непрекъснато се бутаха върху топлата руска печка. Ние съсредоточено си посръбвахме ароматен чай от купичките, говорехме си за времето, за риболов, който Дениска обожаваше и за децата, които ги обожаваха всички. Беше прекрасно. Оставах потресена от прелестта на разбъркания като коктейл селски колорит, състоящ се от малки схлупени дървени къщурки с плетени огради и пететажни панелки с топла вода и канализация. Тишината и красотата на покритите със сняг ели внасяха покой в душата ми. Всъщност, бях готова да приема факта, че целият ми живот ще премине тук и ще се състои от седене с количката на детската площадка, любуване на природните красоти, мълчание и пиене на чай по къщите на съседите. С удоволствие клюкарствах по пейките с другите майки. Харесваше ми да готвя евтини ястия от зеленчуците, които растяха в градината ни.