Когато двете с Динка гледахме новините, ни се струваше, че телевизорът е аквариум, пълен със странни риби, плуващи от един мъртъв град в друг. Москва, Ню Йорк, Токио, Лондон, Банкок… Земетресенията, бурите, цунамито, смените на политическите режими, сушата и пожарите в Европа — всички новини, с които хранят света, тук в Петльово ни се струваха изкуствени, безсмислени, излишни. Защо хората се интересуват само от бедите и нещастията на другите? Защо журналистите обсъждат само смърт, войни и катастрофи.
— Случайно ли загина принцеса Даяна? — ни пита поредният любител на мрачни подробности. Не е успял да вземе интервю от серийния убиец, който прави жените на кайма, и затова му се налага да обсъжда тема, от която никой вече не се интересува. Ами ако все пак Даяна е била убита? Та това е толкова важно. Междувременно ще можем пак да обсъдим целия й живот. Да си припомним любовницата на царствения й мъж Камила и да си създадем име на гърба на английското кралско семейство. Може също така картинно да разкажем за истински престъпления и да покажем нагледно кой и при какви обстоятелства е убил, ограбил, изнасилил и после изял някого и тем подобни… Защо телевизорите ни са пълни с подобни истории? Нима те могат да направят щастливи телевизионните зрители. Честно казано, аз се опитвам да гледам телевизия минимално.
— Господи, ще бъде чудо, ако пуснат някоя комедия. Повръща ми се вече от тия екшъни! — съгласяваше се с мен Динка.
— На мен ми се повдига от всичко, и от новините също — споделях аз.
Ако трябва да бъда откровена, предпочитах тишината пред всеки информационен шум. Понякога щастието се свежда до това в другата стая да спи детето ти. И го разбираш най-добре, когато, преди да заспи, е ревало няколко часа, защото му растат зъби. Малките деца плачат често, но още по-често се усмихват и се радват, че си им осигурил пропуск за този свят. Когато погледнеш във възхитените им влюбени искрящи очички, разбираш, че животът ти не е изживян напразно. Ще бъде справедливо, ако кажа, че малкият Костик преобърна живота ми и му придаде съвършено нов непознат дотогава смисъл.
Но времето минаваше и по лицето на Динка все по-често започваше да се появява изражение на скука и стаени мисли. Пролетта е най-доброто време за промяна. През пролетта синчето ми се научи да пълзи и да отваря всички шкафове, поради което се наложи да ги залепим с тиксо. А Динка Дудикова дойде при мен с въпроса: „Да не би да смяташ да висиш тука цял живот?"
— Цял живот ли ще седим тука? За това ли си мечтала през дългите зимни нощи? — предизвикателно ме попита тя.
— През дългите зимни нощи мечтаех да се наспя. И тази мечта още не може да се сбъдне.
— Зъби ли?
— Да.
— Дано да пораснат по-бързо! — плесна с ръце приятелката, изобразявайки съчувствие.
— Всичко с времето си — дълбокомислено добавих аз.
— Като стана дума за времето. Мисля, че ни е време да се върнем в Москва — хвана се за думите ми Динка.
— На нас ли? — учудих се аз, защото дори и Динка да я чакаше нещо в Москва, мен със сигурност не ме чакаше нищо.
— Да, на нас. Или ти предпочиташ да ядеш цвекло в компанията на майка си до пенсия? — язвително ме попита Динка.
— И с какво ще живееш там? — полюбопитствах аз.
— Ще те давам под наем за сексуслуги. Имаш потресаващ бюст — лакомо ме огледа тя.
Аз се наежих.
— Половин година самота и вече си неадекватна. Няма да е зле да си намериш някого.
— Защо? — учуди се Динка. — А и от къде на къде реши, че съм самотна. Недей да съдиш по себе си.
— Ха? Има нещо, което не знам ли? И какъв е? Колхозник? А къде отиде правилото за дебелия портфейл? — засмях се аз.
— Знаеш ли, на този свят всичко е относително. Тук, сред спокойствието на селските ливади, много неща губят значение. Реших, че след като в живота ми има известен застой, мога да се задоволя само с първа точка.
— Тоест?
— С това, което прави мъжа мъж — изящно ме парира Дудикова.
Гледах я и се дивях колко бързо преживя невероятно трагичната загуба на всичките си спестявания. Тя се смееше, фукаше се и смяташе да поеме към Москва. Какво по-потресаващо може да има от това.