— Кога заминаваш? — поинтересувах се аз. И през ум не ми минаваше, че сериозно вика и мен със себе си. Реших, че е просто проява на вежливост между близки приятелки. И наистина за какво й е да влачи такова бреме със себе си?
— Когато смениш тая трогателна физиономия и благоволиш да си метнеш партакешите в колата ми — засмя се Динка.
Аз се сепнах и я погледнах внимателно. Изглежда, че говореше сериозно.
— За какво съм ти аз?
— Изключваш ли възможността, че искам да помогна на приятел?
— Напълно. Аз си живея вкъщи. На топло съм и не съм гладна. Няма да умра, ако ме оставиш на грижите на майка ми. Следователно ти трябвам за нещо — изказах на глас резултатите от повърхностния анализ аз.
Динка раздразнено хвърли някаква пръчка, която държеше.
— Знаеш ли кое изобщо не мога да разбера? — смени тя темата на разговора.
— Кое? — сепнах се аз. Когато Динка излагаше резултати от напрегнатата си умствена дейност, те обикновено бяха потресаващи.
— Защо не ми оставиха поне работата? Аз съм много добър специалист. А и е очевидно, че ако не работя, няма как да си платя дълговете. Защо не се усетиха?
— Защото в онзи момент им трябваше някой, на когото да си го изкарат.
— и решиха, че е най-добре да съм аз — кимна Динка. — Само че аз премислих и нямам особено желание да бъда аз.
— Какво можеш да направиш? — учудих се аз.
— Ами все нещо мога. Разбира се, няма да ми е лесно да го стиковам със съвестта си, но… го обмислям вече цяла зима и ми се струва, че започна да се получава нещо — Динка грейна в широка искрена усмивка.
— А аз?
— Ти, ти трябва да ми помогнеш — настоятелно каза тя.
— Наказуемо ли е? Спестовната каса ли ще ограбваме? — предположих аз и накарах Динка да се разсмее.
— Наказуемо е и няма никаква връзка със спестовната каса. И те уверявам, че ако направим всичко, както съм го намислила, няма да има никакви други последствия освен ползи и благополучие.
— Господи — прикрих уста с ръката си аз. — Какво си намислила?
— Може ли да не ти казвам нищо сега? Може ли просто да дойдеш с мен? — прехапа устни Динка.
— Интересно защо? — попитах аз.
— Искам, когато научиш всичко, вече да седиш в колата. И когато се развикаш: „ти си се побъркала", „това е пълна лудост" и „аз няма да участвам в такива неща", да бъде вече късно — изчерпателно поясни мотивите си Дина.
Аз се подсмихнах и казах:
— Ами тогава да вървя да си стягам багажа. Но помни, че когато ме вкарат в затвора, ти ще бъдеш длъжна да се грижиш за Константин.
— Почакай — стана сериозна Динка. — Сигурна ли си, че наистина искаш да ми помогнеш? Може би е по-добре все пак да останеш тук?
— И да мухлясам? — размахах ръце аз. — Не, тръгвам с теб. Решено е. И изобщо не ми дреме какво си намислила, в крайна сметка ти се грижеше за мен през цялото време. Без теб с мен беше свършено. Така че го приеми за най-обикновена благодарност.
— Каква реч! — Динка вдигна палец нагоре. — Направо ми се
иска да изпсувам. И така, стига приказки. Тръгваш ли?
— Разбира се! — кимнах аз и хукнах да си събирам багажа.
Майка ми се въртеше около мен и ме умоляваше пак да си помисля и да не се забърквам с Динка Дудикова, която винаги ми е носила само неприятности. Аз обаче нежно я прекъсвах и й обяснявах, че неприятностите ми са само от собствената ми глупост. Който и да ми беше обяснил в онзи момент, че трябва да остана и да не се бъркам, нямаше да го послушам. Дори и да беше господин президентът. Макар че какво го интересувам президента аз. Вътрешният ми глас ми казваше, че няма какво да правя в Петльово. Че временната ми почивка свърши и че ако остана тук сега, никога повече няма да се измъкна. Същото чувство имах, когато прекрачих прага на онова ужасно жилище в Бирюлево. Още една минута на това място и никога няма да се измъкна. Да, може да се каже, че от изблика ми на откровеност не излезе нищо добро, но и това е спорен въпрос. В края на краищата само загубих мъжа си. И както правилно отбеляза касиерката в магазина на „Горните поля", „Това се случва на всички" Кой в наши дни не е оставал без мъж? Но пък не загубих себе си. Не загубих способността си да извършвам необмислени постъпки. Уверена съм, твърдо вярвам, че душевният порив има решаващо значение във всички случаи. Затова целунах мама, взех на ръце пълничкото си, здраво и порозовяло от селския въздух момченце и се качих в колата на Динка.
Тя ме чакаше и си червеше устните.
— Признай си откога си го замислила?
— Още през януари. Когато заради ония отвратителни виелици никой не можеше да излезе от вкъщи.