— Аха — кимнах аз. — Значи още преди три месеца. Може ли да знам къде отиваме?
— Ще живеем в Очаково[31].
— Къде? — останах поразена аз.
— В Очаково. Там цените не са високи и е сравнително близо до бившата ми работа.
— Значи правилно съм разбрала, ще се захванем с твоя главен лекар, нали? — усмихнах се аз.
— Надявам се, че не ме смяташ за аморална — поинтересува се Динка и откъсна за малко поглед от пътя, — Макар че ми е все тая за каква ме мислиш. Да, за начало ще се заема с Пьотр Исмаилович.
— Но защо с него?
— Защото беше крайно несправедливо да ме остави без работа. Тя беше единствената ми възможност да му върна честно парите. Които, между другото, той ми даде с огромна лихва — поясни Динка.
Разбирах, че едва ли смята да се закани с пръст на бившия си началник. Сигурно е намислила нещо много по-завъртяно. Но ми беше все едно. Беше ми толкова хубаво да пътувам заедно с нея, да си говорим за разни глупости, да си мечтаем, да усещаме, че сме способни на всичко. Всъщност, това беше най-потресаващото.
— Ние сме страшни, ние сме опасни. Ние пием с чаши водка и коняк. Мъжете изобщо не ни интересуват. Ние можем всичко — смеехме се и правехме страшни физиономии.
— Сигурна ли си, че знаеш какво правиш? — попитах просто така за всеки случай.
Но Динка си прехапа устните и каза:
— Всъщност, аз подготвям всичко от известно време. Довечера ще ти го разкажа с подробности, а засега… просто ми имай доверие, става ли?
— Няма проблеми. — Аз се облегнах на седалката и погледнах спящия Костик.
Да се доверя на Динка? Защо не. След като вече десет месеца имам почти физическото усещане, че съм щастлива и че се нося по течението (надявам се, че разбирате за какво говоря), мога да се отпусна и да се оставя на течението да ме понесе напред. Имам син, връщам се в Москва и душата ми е спокойна и омиротворена. Няма защо, със сигурност няма защо да се питам какво ме очаква. След няколко часа вече влизахме в малкото уютно жилище в приятна и зелена част на район Очаково. Пролетта беше покрила с изумруден прашец всяко дърво и всеки храст. Младите майски листа — квинтесенцията на този цвят. Най-зеленият от всички оттенъци на зеленото. Удивително е, че чак когато се върнах в Москва (ако може да се нарече така, заселването ни в Очаково), забелязах, че е свършила най-трудната зима през живота ми, че и пролетта е дошла и е разтопила всички снегове. Всичко тече, всичко се променя. Само Дудикова си остава същата. Когато ми разказа за плана си онази вечер, останах потресена. И макар че всичко беше изключително неморално, беше толкова изящно, толкова майсторски замислено и трябваше да даде такива потресаващи резултати, че аз изръкоплясках.
— Ако всичко мине успешно, обещавам публично да изпия бутилка текила и да не се напия — веселеше се Динка, докато нагъваше вечерята, която бях приготвила набързо (задушени тиквички с домати).
— А пък аз, ако всичко мине успешно, ще разказвам, че наистина няма безизходни ситуации. Просто трябва да споделите проблема си с някоя гениална Динка Дудикова — съвременен оракул.
— Само имай предвид, че не давам безплатни съвети — засмя се тя. — Е, може би само на теб.
ГЛАВА 6
Мейд ин Дудикова (Внимание, зло куче!)
Шахматът е измислен от индийците и това обяснява защо в Индия са най-добрите програмисти. В Русия също има добри програмисти, ако човек слуша тях самите, ще остане с впечатлението, че има една-единствена обител на програмирането и тя се намира някъде в района на Баумановия университет[32]. Но световната общественост твърди, че индийците са по-добри. Вероятно защото са измислили шахмата. Разбира се, че и в Русия има умни хора. Необятната ни родина е претъпкана с умни глави, точно като каче със солена риба. Вярно е обаче, че приложението на тези светли умове невинаги съответства на гордото звание „Руски интелигент". Най-често този Божи дар се използва за дребнособственическо обогатяване, за задоволяване на частни интереси и низки инстинкти. И все пак, умът се проявява, когато руският човек намира възможно най-нестандартни решения: „Ало, Вова, тука е пълно с мацки, идвай и носи водка! Ало, Паша, имаме много водка, идвай и доведи мацки!" И готово, купонът тече, денят не е изживян напразно. Руският бизнес се гради на принципа: „Ако някой ще влиза в затвора, да не сме ние." Работата е там, че родните бизнесмени изобщо не се съмняват, че накрая все някой ще влезе в затвора. А за съжаление, такива подходящи чичковци като онези от Остап-Бендеровата фирма „Рога и копита"[33] със свещ да ги търсиш, няма да ги намериш. И се налага да бъде впрегнат блестящият руски ум, който често има две, че и три висши образования. Между другото, лично аз познавам няколко достатъчно умни и много образовани млади човека, основно от обкръжението на Константин Прудников, завинаги изгубения ми бивш мъж (сега ще се разплача, защо ми трябваше да си го спомням), които биха дали всичко да се занимават с това, за което са учили в университета. Тоест, да конструират самолети, да пускат ракети в Космоса, да изобретяват нови видове горива и да решават най-сложните инженерни задачи… Но за момента им се налага да отговарят на съвършено различни въпроси. Къде да намерят слабоумен собственик, на когото изобщо да не му пука, че носи наказателна отговорност, нито че на негово име ще се теглят огромни кредити, а задълженията му за ДДС към края на годината ще превишават годишния бюджет на някоя бананова република. Това да не ви е биномът на Нютон? Как да направите така, че никой да не се учудва от факта, че генералният директор на компанията „Еколаз" е абсолютно непознат и никой никога не го е виждал. Ами защото (във връзка с гореказаното) той може да има прием само в съответното лечебно заведение. И затова всички, които искат да работят при крайно изгодните и съблазнителни условия на „Еколаз", ще трябва да се задоволят с някакъв неясен печат вместо подпис. И с изключително убедителните заместник-директори, които се кълнат в децата си, че познават лично господин генералния директор. Което, между другото, може и да е истина. След около година „Еколаз" плавно ще се прелее в „АКШЕЛ" (смисълът на наименованието ще ви се изясни веднага щом го прочетете отзад напред), само за да може, изчезвайки след още една година, да предаде пълномощията си на поредната фирма еднодневка, собственост или на някой малоумен, или дори на мъртвец.