Може да се каже, че всички тия високообразовани господа имат бизнес с обитателите на лудниците. Те получават от генералните си директори (при положение че става дума за реални живи хора) инструкции как по-добре да работят за благото на… страната и обществото, разбира се. Кажете ми тази величествена и смела комбинация не ви ли напомня за шахмата? С всичките му там шахове, матове, ендшпили, гамбити и какво ли още не. Шахматът е сложно нещо, достъпно само за избрани. Аз например през целия си живот досега съм се научила да играя само на дама. Мога набързо да взема три пионки на противника и толкова бързо да дам своите. Освен това играя и „Не се сърди, човече". Обикновено при нас с Костя тази игра се превръщаше във фарс, защо разхвърляхме пионките из цялата стая и след това лазехме на колене и се завирахме под дивана и под другите мебели, за да ги съберем. Всичко завършваше с игра на влакче. Ако трябва да бъда честна, с Костя рядко играехме тази игра трезви. Виж, Динка никога нямаше да падне до такива глупашки игри като дама или „Не се сърди, човече". Тя беше гений на сложните комбинации от много ходове, на сложните изчисления, където успехът на замислената комбинация зависеше и от най-малката пешка, сама по себе си незначителна, но придобила огромно значение в контекста на разиграваната партия. Тя често казваше:
— Не трябва да подценяваме възможностите на обикновените фигури. Правилно разположената пешка може най-накрая да вземе царя. В края на краищата пешката може да стане и царица, не е ли така?
— Аз какво общо имам? — учудих се аз, докато тя ми обясняваше каква сложна комбинация е измислила, за да ошушка до голо бившия си шеф Пьотр Исмаилович.
— Ти ще бъдеш пешката, която ще осигури преминаването на по-едрите фигури — обясни ми тя.
— Аз може и да съм в труден период от живота си, но съвсем не съм пешка! — реших да се възмутя за всеки случай аз.
— В тази партия си пешка, но задачата ти е изключително отговорна — ме отряза тя, докато хапеше устни и въртеше молива в ръцете си.
— И каква е тая задача? — поинтересувах се аз.
— Ще служиш за параван на царицата. Слушай сега — с тайнствен тон ме повика по-близко до себе си Динка…
В резултат на нашия разговор след няколко дни аз седях вкъщи и се мъчех да разбера крайно остроумните инструкции, съпътстващи огромен, осеян с безброй непонятни копчета, телефонен апарат, който освен това имаше един куп входни и изходни отверстия и кабели.
— Това е миницентрала — поясни побърканата ми приятелка, като стовари това чудо на природата върху канапето. — Трябва да я включим, нали?
— Нали — кимнах аз, без изобщо да подозирам сложността на задачата в домашни условия да наподобиш телефонната мрежа на голяма компания. Именно това беше първият ход от партията на Динка. И затова се борих до последно. Тоест, до късна нощ, когато най-накрая успях да вдигна телефона още при първото позвъняване, да чуя гласа на Динка и да прехвърля разговора на втория ни апарат, намиращ се в кухнята.