След като усвоихме не особено сложната (зависи за кого, ако става дума за тъпаци като мен, по-добре е да ми се обясни два пъти) система, ние вдъхновено звъняхме и превключвахме разговорите още два часа. А когато на следващия ден успяхме да запишем на чудовището автоматичен поздрав, Динка се отпусна в креслото и заяви, че успехът ни е в кърпа вързан. Двете радостно слушахме (десет пъти по ред) как съпроводен от приятна музика нарочно промененият ми глас казва:
— Добър ден, вие се свързахте с корпорация Right Way Ecology[34]. Съжаляваме, но всички наши оператори са заети в момента. Моля, обадете се пак или изберете вътрешния номер на служителя, когото търсите.
— Прелест! — мърмореше Динка. На мен също ми хареса, особено като се има предвид, че гласът ми беше практически неузнаваем. Тъй като, както се досещате, единственият наличен служител бях аз.
— Слушай, а какво ще стане, ако изберат някой друг вътрешен номер? — изведнъж се изплаших аз. Всъщност, като стана дума за плана на Динка, мен ме плашеше всяко звено, всеки ход.
— Нищо няма да стане — успокои ме Динка. — Ще чуят сигнал свободно, но никой няма да им вдигне. Или ще им отговорят, че са избрали несъществуващ номер. Ти по-добре повтори още веднъж това, което ще отговориш.
— Аз ли? Добър ден, отдел „Счетоводство" слуша — бодро издекламирах аз.
— Добре, свържете ме с главния счетоводител.
— Една минута — включих се аз в играта и изимитирах превключването.
— Стоп, стоп, стоп! — замаха с ръце Динка. — Пак забрави.
— Ох, извинявай. Забравих. Кой я търси и по какъв въпрос?
— Койчо от Койнаре. По личен въпрос.
— Една секунда — кимнах аз.
— Сега му пускаш музика и чакаш точно една минута.
— И след това се обаждам и казвам, че си на съвещание и му предлагам да остави съобщение.
— Така. На съвещание съм, когато се обаждат в колко часа?
— Ако се обаждат преди единайсет сутринта.
— А после — насочваше ме Динка, все едно съм куче.
Аз я гледах с готовност в устата и чаках кога ще си получа наградата.
— От единайсет до един си в банката. Ако те търсят следобед си в данъчното, а след три: „Днес няма повече да се връща, обадете се утре."
— Гласът ти трябва да бъде любезен, но студен, нали помниш? — присви очи Динка. — От това колко любезно, но студено ще говориш зависи моят живот.
— Само без патетика, моля. — повдигнах рамене аз. — Нали не сте забравили, че в предишния ми живот ми се налагаше да успокоявам разни недоволни туристи. От мен ще лъхат такъв студ и такава любезност, че и глухият ще повярва, че се е обадил в ултрасериозна компания.
— Много добре. Накратко, ще ги свързваш с мен, само когато ти наредя. Не и преди да си остави телефона и да помоли аз да му звънна.
— А ти ще му звъннеш ли? — със съмнение в гласа попитах аз, защото през цялата последна година при името Пьотр Исмаилович Динка фучеше като попарена котка и забраняваше да се споменава това дяволско изчадие. Истината е, че постъпката на главния й лекар беше много спорна. Беше дал на Динка пари назаем при огромна лихва и изобщо не й остави възможност да изплува. Изхвърли я от нормалния живот и нито за секунда не се замисли какво ще е за счетоводител от нейния ранг да подпира бюрото в спестовната каса в Петльово. Той не е дете и би трябвало да разбира, че когато му предлагат четиресет процента годишна лихва, вложението е рисковано. В общи линии, можеше да се каже всичко, но след като Пьотр Исмаилович, без да му мигне окото, уволни Динка от мястото, което можеше да й позволи да си изплати дълговете, тя не изпитваше никакви морални скрупули спрямо него. И до ден-днешен не желаеше и да чува за него и за парите му.
— Аз? Да му се обаждам? Аз съм страшно зает главен счетоводител на голямо международно представителство. Да ме хване, когато съм си в офиса — изсумтя Динка.
— А кога ще бъдеш в офиса? — полюбопитствах аз.
— Никога — злостно се усмихна тя.
На следващата сутрин поставихме началото на играта. Динка по цял ден се мотаеше из града, водеше възбудено някакви странни преговори, където всяка дума беше закодирана и изобщо не се разбираше за какво става дума. А аз седях и потрепервах всеки път, когато звъннеше телефонът. Плашеше ме мисълта, че ще дойде моментът, когато ще трябва да вдигна слушалката, защото от другата страна някой неизвестен ще избере вътрешния номер, моя вътрешен номер, и аз ще трябва да отговоря. И ще се окажа забъркана до ушите в далавера с шантаж. Само така, „далавера с шантаж", можеше да бъде наречена измислената от Динка схема.