Планът й беше следният: Динка разполагаше с компрометиращи документи за финансовите схеми, които Пьотр Исмаилович използваше, за да си заделя пай от приходите на повереното му учреждение. Милият доктор успяваше да си отхапе сериозно парче от медицинската баница, поверена му от наивните собственици. Основно си отхапваше от антицелулитната баница, където се въртяха луди пари кеш. Те невинаги постъпваха по банковите сметки на центъра, макар и касата да издаваше бележки на героините в борбата с портокаловата кожа. Този кеш отплаваше към фирми от типа на гореописаните „Еколаз" и „Акшел", които оказваха някакви невероятни консултантски услуги в областта на медицината, макар изобщо да не разполагаха с лиценз от Министерството на здравеопазването или на други подобни държавни институции. След това парите се теглеха срещу фалшиви документи и се деляха между страните, участници в далаверата (счетоводителя, самия Пьотр Исмаилович и заместника на слабоумния генерален директор на „Акшел") и се превръщаха в къщи на „Волколамското шосе" (все пак в Рубльовка беше много скъпо), пътешествия в Турция или в кожено палто за поредната любовница. Бизнес по руски, при това в най-баналния му вариант.
— Никога не бих и помислила да постъпя така с него, но той не ми остави избор. Защо той да може да мами безнаказано, а аз да умирам от глад, само защото взаимният фонд, който между другото, му носеше доста добри дивиденти, е фалирал? И изобщо, майната й на съвестта! Трябва ми нормална работа.
— Но как възнамеряваш да спреш верижната реакция? Нали, ако всичко се разкрие, Пьотр Исмаилович ще го махнат, ще обърнат медицинския център нагоре с краката, а теб никой няма да те върне на работа? — не я разбирах аз.
— Не се притеснявай — успокояваше ме Динка. — Ще се оправим. Слава богу, приятелството още съществува на този свят.
— Приятелството ли? С какво мога да ти помогна аз? Освен, разбира се, с тези телефонни игри.
— Слава богу, съществува приятелството ми с данъчните инспектори. Които са в състояние да превърнат най-обикновена планова проверка в нещо грандиозно. И да проявят честност, достойна за медал.
— Какво имаш предвид? — аз бях напълно изумена и нищо не разбирах.
— Имам предвид, че когато ти дойде такава планова проверка, всички се договарят за сумата на рушвета, която обикновено е десет процента от стойността на акта. От това, което данъчният е открил. И след това се разделят най-приятелски. Но моята инспекторка само заради мен и само този път няма да вземе пари. И ще повтаря упорито, че е честна, че има да изпълнява план и че я е страх да взема пари от непознат счетоводител. Ами ако искат да я натопят?
— Ще го направи ли?
— Не се съмнявай. Имам с какво да й въздействам — замислено кимна Динка. След този разговор спрях да се навирам в дълбините на съзнанието й и престанах да я разпитвам за подробностите на нашата акция. Изпитвах сериозни подозрения, че всичко това е незаконно и дори опасно. Но Динка Дудикова си е такава. Никога не търси на баницата мекото и на работата лекото. Макар че понякога все пак го прави. Когато внася парите си във взаимен фонд и очаква да се увеличат от само себе си. Но във всичко останало Динка е твърда като кремък. А и ще е по-добре да знам колкото се може по-малко. Колкото по-малко знаеш, толкова по-спокойно спиш.
— Какво, страх ли те е?
— Аха — не скрих аз.
— Ами ако не можеш, ще се справя и сама, но…
— Мога.
— Имай предвид, че няма да ти остана длъжна. Ако всичко стане…
— Да не съм чула и дума за това — сериозно кимнах аз. — Един за всички, всички за един.
— Слушам, Д'Артанян — стиснахме си ръцете, като се надявахме, че през следващите седмици нашият план няма да се провали.
Отначало обаче не ставаше нищо. Разхождах детето в обедната си почивка (на телефона трябваше да има човек в работно време), вечер включвах още един автоматичен оператор, който молеше да се обадят в работни дни от десет до шест. И това беше всичко. В останалото животът ми с нищо не се различаваше отпреди. Само дето Динка обикаляше из града като луда. Но веднъж обичайното позвъняване, на което не отговарях, се замисли и се прехвърли на втория телефон. Аз занемях и се почувствах като парализирана. С мъка открих с поглед детето си и се уверих, че си играе кротко и няма намерение да ревне в захлас. След което със страшно усилие на волята се заставих да се доближа до телефона и да вдигна слушалката.
— „Счетоводството" слуша — с пресеклив кудкудякащ глас пророних аз.