— Може ли да говоря с Дина Лвовна? — запита любезен женски глас. За малко да изтърся, че я няма вкъщи, но в последния момент се усетих и изблеях:
— Кой я търси и по какъв въпрос?
— Ами… от бившата й работа, тя не ме познава, става дума за едни документи… — неочаквано запелтечи в отговор госпожицата и аз разбрах, че говоря с новата счетоводителка на медицинския център на Динка. Изведнъж дланите ми се изпотиха, натиснах копчето за музиката и започнах да броя до шейсет, опитвайки се трескаво да си спомня причината, поради която отсъстваше Динка по това време на деня. — Извинете, но в момента Дина Лвовна е в банката. Да й предам ли нещо?
— Ами не, благодаря. Пак ще я потърся.
— Добре — с удоволствие кимнах аз и затворих телефона.
Малкият Костик невъзмутимо гризеше пластмасовото си локомотивче. Аз се усмихнах и му подадох и едно самолетче. Нека да си играе. А когато след няколко часа развълнуваната госпожица се обади пак, Дина Лвовна (която седеше срещу мен) вече си беше тръгнала. И аз посъветвах госпожицата да се обади утре.
— Нима, нима, нима… — като навита на пружина обикаляше стаята Дина.
— Почакай малко — охладих ентусиазма й аз. — Да не урочасаш нещата.
— Няма, няма. Представяш ли си приятелката ми от данъчното каза, че с помощта на моите сведения е установила, че само за миналото тримесечие Петруша е отмъкнал около двеста хиляди долара. Определено не е джебчия. Дори не можех да предположа, че толкова се е развихрил.
— И сега какво? — примрях аз. Бях уверена, че колкото по-голям е залогът, толкова по-трудно ще ни бъде. Но очевидно бърках, защото Динка не проявяваше никакво безпокойство.
— Сега ли? Сега ги е заплашила с насрещна проверка и е поискала първичните документи по тези сделки.
— А след това?
— След това ще изиска да се проведе извънредно общо събрание на собствениците и тогава той ще се спука като сапунен мехур — увери ме Динка. Имаше нещо, в което беше права, колкото повече напредвахме, толкова по-интересно ставаше. Новата счетоводителка на Петруша (както по примера на Динка наричах главния лекар и аз) ми се обаждаше все понастойчиво и искаше на всяка цена да разбере кога ще се появи неуловимата Дина Лвовна, а веднъж дори се опита да ме накара да й дам домашния или мобилния й телефон, като ми обеща в замяна триста долара. Аз се развиках по телефона, че моментално ще съобщя за предложението й на охранителната фирма и опитите й да се разбере с мен се прекратиха. Най-накрая един прекрасен ден ми бе оставен телефон, по който можеше да бъде намерена Венера Павловна.
— Що за име е това? — презрително се изказа Динка. — Ама че главен счетоводител си е намерил. Венера! Дърт развратник!
— Какво ще правим? Ще се обадим ли?
— На нея ли? Никога.
И телефонният маратон продължи. Ние не бързахме заникъде. Отначало аз си мислех, че данъчната ще иска да приключи с това безобразие максимално бързо, но се оказа, че тя е майстор на продължителните обсади и на безкрайните насрещни проверки, точещи се до второ пришествие.
И най-накрая настъпи щастливият ден, когато вместо втръсналия ми до смърт глас на Венера в слушалката се чу басът на веселяка Петруша.
— Добър ден.
— Добър да е — вложих максималното количество студ в гласа си аз. Направих го и с цел безопасност. За да не бъде разпознат нежният ми и радушен (вярвам, че обикновено той е такъв) глас.
— Как мога да се свържа с неуловимата Дина Лвовна? — обаятелно, очевидно опитвайки се да ми направи впечатление, произнесе той.
— Кой я търси и по какъв въпрос? — хладно и незаинтересовано се поинтересувах аз.
— Казвам се Пьотр Исмаилович и я търся по изключително важен въпрос — твърдо каза той.
Аз му пуснах музиката и развълнувано погледнах Динка.
— Ще говориш ли с него?
— И аз не знам — замисли се тя.
— Знаеш ли, мисля, че е време — паникьосано я помолих аз. Почти й се молех. — Ами ако не се обади пак?
— Добре, попитай го по какъв точно въпрос ме търси — реши се Динка. — Ще си говорим чрез секретарката.
— Ало — излаях аз, след като превключих.
Пьотр Исмаилович не беше затворил.
— Да — с готовност отвърна той.
— Не бихте ли могли да ми кажете точно по какъв въпрос я търсите — рязко попитах аз.
— Ще ми бъде трудно, защото въпросът е много сериозен. Но можете да предадете на шефката си, че не я търся по повод на общите ни дела. Въпросът е напълно делови — изрецитира той. Аз поех въздух и казах:
— Една секунда — отново включих музиката.
— Казва, че не е по повод на общите ви дела. Било по делови въпрос.
— Ама че мръсник! — възмути се Динка. — Мисли, че се крия от него, защото ме е страх, че ще си поиска парите.