— Нима? И от какво? — недоверчиво ме оглеждаше от главата до петите приятелката ми. — Да не си болна?
— Абсолютно здрава съм, но ако искаш, можеш да ми донесеш буркан със сладко и купа с бисквити! — радостно я уверих аз.
Най-накрая и тя се зарази от буйния ми оптимизъм. Особено след като се срещна в петък със своя Петруша. Всъщност, в петък не беше станало нищо особено, но Петруша се беше държал точно така, както искаше Динка. И както се надяваше.
— Какво каза? — възбудено разпитвах аз Динка, когато се върна от съдбоносната среща. — Не те ли обвини в шантаж?
— В шантаж ли? От къде на къде? Какво общо имам аз? Аз съм главен счетоводител на голяма фирма и изобщо не ми е до него.
— И какво?
— Ами помоли ме да се разбера с данъчната — хитро се усмихна Динка.
— А в замяна? — продължавах аз.
— В замяна предложи да ми опрости дълга.
— Просто ей така? Това е страхотно! — плеснах аз с ръце.
— Така ли мислиш? Не знам дали помниш, но имам още
Две задължения? А цялата ми „фантастична" работа е ей тук — на това канапе — вразуми ме тя.
Аз се натъжих:
— И какво ще правиш?
— Как какво? Казах му, че нямам никакво време да се занимавам с неговите проверки. Че ми е по-лесно да му върна парите.
— Как така? И как ще му ги върнеш? — ахнах аз.
— Как с какво? Казах му, че след като толкова бърза, съм готова да си продам колата, за да му върна всички пари. И без това планирам да си купя нов хюндай. В момента са пуснали няколко много симпатични градски модела. Например „Гетц".
— Сериозно ли говориш? — ококорих очи аз. Костик настоятелно ме дърпаше за полата и смучеше донесената от Динка близалка.
— Да бе! Сега ми е само до нова кола. Глупачка! Сега той няма да вземе от мен пари за нищо на света. Има данъчен акт за двеста хиляди долара и е заплашен, че машинациите му ще станат известни на собствениците. Как мислиш дали му е до моите седем хиляди долара.
— Не — казах аз.
И пак зачакахме. Преговорите траяха две седмици. Петруша ту изчезваше, ту продънваше телефона на Динка от звънене, като предлагаше да й опрости дълга, включваше и дълга към целулитната докторка (на нея й дължеше три хиляди), а на моменти предлагаше и пари отгоре. Динка му отговаряше вяло, отказваше да се види с него и мимоходом пускаше по някоя реплика, че на неща като предлагане на подкуп, уговорки с данъчен инспектор и оправдание пред собствениците е готова само за любимия си шеф в Right Way Ecology.
— Сам прецени, защо да се замесвам? Ти какъв си ми? Случаен познат и нищо повече. А това, за което ме молиш, си е направо за затвора. Да ти кажа ли кой е членът от Наказателния кодекс. И колко години дават?
— Няма нужда — уморено отказа Петруша.
И най-накрая настана мигът, в който той, след като ни поизпоти достатъчно, както се казва, узря.
— Докога ще ме мъчиш?! — с чувство възкликна Динка, като видя отново познатия номер на екрана на мобилния си.
— Виж, Дина, ние с теб се разбирахме много добре. Преди.
— Именно. Преди. А след това, Пьотр Исмаилович, Вие твърдо отказахте да ми влезете в положението. Да не мислите, че съм забравила? — със садистично удоволствие му напомни Динка за тяхната караница.
— Признавам. Не бях прав. Доволна ли си?
— Аз ли? Ако трябва да съм честна, не съм доволна. Мисля, че си вършех работата безупречно, никога не Ви бях разочаровала, а Вие ме изхвърлихте на улицата, без да Ви мигне окото…
— Господи, само ако знаеш колко съжалявам сега за това! — възкликна той.
Аз седях до нея и слушах воплите му от слушалката, която Динка любезно беше доближила до мен.
— Лъже! — безгласно промълви Динка, като ме гледаше изразително в очите. Аз кимнах.
— Стореното, сторено, вече не може да се върне назад — философски каза тя на глас.
— Че защо? Нима толкова много харесваш новата си работа? Нали помниш колко е хубав нашият колектив?
— И какво?
— Ами върни се!
— А дългът? — уточни Динка, като едва се сдържаше да не заподскача до тавана от радост.
— За какво говориш? Върни се и всичко ще бъде забравено, а разписките ще бъдат скъсани.
— Стига бе! Не е зле — подсвирна Динка. — Но има един проблем. Макар че, благодаря за предложението. Ще си помисля.
— Какво има да му мислиш? — паниката на Петруша беше толкова осезаема, сякаш беше при нас в стаята. — Приеми!
— Нали разбираш, работата за западна фирма е много престижна. Има задгранични командировки. Срещи с чужденци. Може и да се омъжа. А и заплатата е по-висока, отколкото при вас. Е, истина е, че се работи от ранни зори до късна вечер, но ти знаеш, че аз не се плаша от работа.
— Знам, знам, ти си чудесен специалист — нареждаше Петруша.