Бях потресена. Очевидно заплахата машинациите му да бъдат разкрити, напълно го беше лишила от здрав разум.
— Дай ми няколко дни да си помисля. Ще ти се обадя, става ли? — спокойно уточни Динка. Самообладанието и спокойствието й направо ме разбиваха. Ако бях аз, отдавна щях да съм увиснала на врата на Петруша.
— Не си ли съгласна? — трагично попита той.
— Трябва да си помисля — с железен глас го отряза Динка.
— Каква заплата получаваш там? — попита той с обречения тон на крал, на когото ще му отсекат главата.
— Ами три и триста, и какво? — предизвикателно отговори Динка и стисна юмруци.
— Давам ти три и петстотин — върна топката той. Динка се засмя.
— Много щедро.
— И ти опростявам дълга — опита се да изпревари амбициите й Петруша.
Аз друсах с последни сили Костя, който вече нямаше търпение да внесе своята лепта в разговора.
— И аз не знам — печелеше време Динка. — Разбира се, звучи примамливо, но…
— Без теб съм загубен. Тая безмозъчна счетоводителка изобщо не знае как се работи. Е, какво ще кажеш, разбрахме ли се?
— Не, не сме се разбрали — въздъхна Динка.
— Не?! — ахна Петруша.
— Ще ми дадеш още пет бона за това, че ще се върна и ще реша всичките ти проблеми. Ще ги реша така, че достопочтеният ти… авторитет (Динка очевидно искаше да каже задник) ще остане чист и неопетнен.
— Съгласен съм! — радостно възкликна Петруша.
— До утре, Пьотр Исмаилович. Ще бъда в кабинета и с готов доклад, в десет, както винаги — нежно и почтително изтърка Динка. — След това обаче ще отсъствам няколко дни, за да си предам работата в представителството. Разбирате, че изобщо не е лесно да се предаде счетоводството на такава голяма компания.
— Разбира се, разбира се — зачурулика Петруша и те най-накрая се разделиха напълно доволни един от друг. А по-нататък. По-нататък беше приказка. Динка се върна на работа и се настани отново в красивия си и прохладен кабинет, а след няколко дни се върна вкъщи с вид на заговорник.
— Обещаваш ли, че ще направиш това, което те помоля — с най-сериозен вид ме попита тя.
— И кога не съм правила това, което си ме помолила? — отговорих аз на въпроса с въпрос.
Струваше ми се, че след целия телефонен маратон съм изцяло подчинена на волята й.
Между впрочем, ние все още пазехме минителефонната централа. За всеки случай, ако някой реши да се обади да провери. Но така и никой не се обади. Очевидно Петруша наистина беше доволен, че всичко се е върнало по местата си и данъчните го оставиха намира, като ограничиха апетитите си до четири хиляди долара. (О, Дина, бях сигурен, че Вие ще се справите! Само Вие сте способна на такова нещо!) И вече не рискуваше да остане без уютното си местенце.
— Не, обещай ми, че ще го направиш! — не ме оставяше приятелката ми.
— Добре, обещавам — обречено кимнах аз, като се опитвах да отгатна в какво още ще ме забърка.
— В такъв случай, това е за теб — радостно изхихика тя и ми тикна в ръката сгънат на две лист хартия. Аз го разтворих и на пода паднаха няколко стодоларови банкноти.
— Какво е това? — не разбрах аз.
— Това ли? Пари. И по-точно — целева вноска в устройването на личния ти живот.
— За какво?
— Как за какво? — обиди се тя. — Нима не стърча тук до телефона да дезинформираш престъпно звънящите? Нима не съм отново в кабинета си благодарение на теб?
— Ами…
— Не ми отговаряй. Вече ми обеща, че ще направиш, каквото те помоля.
— Но какво трябва да направя?
— Ще заминеш на почивка. Сама. Без сина си. Някъде в чужбина, където е топло и има море. И там ще се изчукаш с всеки, с когото поискаш.
— Не искам…
— Недей да спориш. Като не искаш да се чукаш, просто ще си лежиш на шезлонга и ще си помислиш накъде ще поемеш за в бъдеще. Сериозно. Имаш нужда от почивка.
— Ами синът ми? Къде ще го дяна? — опитах се да възразя аз.
— Ще го оставиш на майка си — моментално реагира Динка.
Изведнъж си помислих, а защо не? Защо, наистина, да не замина например за Египет? И да си полежа на пясъка? След като прекрасният живот ми прави такъв подарък, би било глупаво да не се възползвам.
— Съг-лас-на съм — на срички произнесох аз.
Динка ме гледа известно време, като се опитваше да разбере дали наистина съм се съгласила толкова бързо, или трябва да ме попритисне още малко. Очевидно реши, че не може да ми се има доверие и ме накара веднага да се обадя на майка си и да уговоря всичко.
— Обади се — подаде ми тя телефона.
— Защо? После ще й се обадя. Мисля, че няма да ми откаже — мрънках аз.
— Обади се — застрашително смръщи вежди Динка. И аз веднага набрах номера на нашите съседи с молба да извикат майка ми. Мама дотича след около пет минути и дълго и радостно ахкаше и охкаше и питаше как е нашето момченце (нашето зайче, котенце, слонче и т. н.).