— Мамо, всичко е наред. Искам да отида да си почина сама. Ще можеш ли да гледаш Костя за няколко седмици?
— Разбира се, доведи го — без сянка на съмнение отговори майка ми.
Аз стрелнах Динка с очи, за да й покажа, че нямаше нужда да я безпокоим.
— Благодаря ти, мамо. До скоро — побързах радостно да прекъсна разговора аз. Само че не се получи.
— Дъще, ако знаеш какво стана? — изведнъж занарежда майка ми със странен тон.
— Какво? — Примрях аз. — Да не би да си болна?
— Не — с досада отрече тя. — Мъжът ти идва при мене.
— Какъв мъж? — обърках се аз.
— Да не би да имаш повече от един? — ехидно ме попита мама. — Константин, кой друг? Търси те под дърво и камък, а аз дори не ти знам телефона. Защо не ми остави новия ви телефон?
— Тук не можеше да се звъни. Правехме такива неща с телефона, че ми е трудно да ти обясня — промърморих аз и спрях. — Мамо, наистина ли Костя е бил при тебе? В Петльово?
— Ами да.
— Костя в Петльово? — не можех да повярвам на такова невероятно чудо. — И какво искаше?
— Нали ти казах, търсеше те. Но не ми каза защо. Страшно се ядоса. Крещеше, че не може млада жена с малко дете да изчезва така. Прочете ми цяла проповед. Както винаги, се държа високомерно. Беше с бели панталони и ги изцапа.
— Мамо, какво искаше все пак? — жално й се примолих аз.
— Не знам, дъще. Човек трудно може да разбере какво иска твоят надут пуяк. Винаги мисли само за себе си — смутено поясни майка ми.
— И какво? Тръгна си, така ли? — изплаших се аз. Господи, само ако знаех. Само ако можех да предположа, че Костя ще отиде в Петльово, че естетът Прудников ще се принизи до моето Петльово. Изобщо нямаше да мръдна оттам.
— Разбира се, че си тръгна. Ти какво си помисли, че ще остане да живее при мен ли? — засмя се мама.
Аз мълчах потиснато.
— Остави ти телефона си. Сто телефона — и стационарни, и мобилни, и всякакви. Нареди, щом се появиш, да му се обадиш веднага. Моментално.
— Защо мълчиш, мамо? Защо си мълчиш? — злобно съсках аз в слушалката.
Мама набързо ми продиктува стоте телефона, които бяха само четири. Два служебни, един мобилен и един домашен. Аз гледах листчето с телефоните на Костя и се опитвах да се успокоя. Но не беше толкова лесно. Тресеше ме като от малария.
— Успокой се, винаги съм знаела, че ще се върне — галеше ме по главата Динка.
— Нима? А преди друго говореше — заядох се аз. — Ами ако просто съм му потрябвала за нещо? Да му подпиша някакви документи.
— Вие нямате съвместно имущество. Какви документи ще подписваш? — опитваше се да ме вразуми Динка.
— Може просто да иска да се разведе.
— Да бе, и какво му пречи да го направи без теб? В кой век живееш?! През тази година, ако искаше, можеше пет пъти да се е развел с тебе. „Несъответствие в характерите, нямаме общо домакинство, не знам къде живее." И готово. На третия път те развеждат. Изобщо не му е трябвало да ходи до Петльово и да си лекьосва белия панталон. Сигурно е скъп.
— Наистина. Тогава какво? — нерешително мрънках аз. Имах нужда някой да ме прасне с весло по главата. Може би това щеше да ми помогне да дойда на себе си. Само че наоколо нямаше и помен от весло.
— Слушай, защо не вземеш да му се обадиш и да разбереш? — направи предложение приятелката ми. От което аз моментално се разтреперих като лист.
— Може би е късно — изложих, писукайки последните си аргументи аз.
— Късно ли? Девет и половина е. Да не си полудяла?
— Да! Да! И трябва да взема някакво хапче и да потъна в тежък сън — суетях се аз.
— Ами тогава ще му се обадя аз. Кой е домашният му номер? Ало, Костя? Здравей, обажда се Дина Дудикова. Помниш ли ме? Това е хубаво. Тук при мен седи и се тресе от страх една известна и на двама ни особа. Да й дам телефона ли? Ето, давам й го. — Тя ми тикна слушалката в лицето. Аз замрях и не можех да пророня и звук. Тогава Динка (ама че кобра) извика в слушалката:
— Тук е, но е онемяла.
А аз чух гласа на Костя, както винаги спокоен и делови.
— Полина?
— …
— Слушай, какви са тия детинщини? Там ли си?
— …
— Трябва да поговорим. Да се видим. Вече цял месец те търся.
— Защо? — едва чуто попитах аз. Защото с цената на титанични усилия се удържах да не се разплача.
— Разговорът не е за телефон. Може ли да дойда при теб?
— Ами… Тук е Дудикова — възразих аз, защото знаех отношението му към нея.
— В тая ситуация ще понеса всичко, не само твоята церберка с глава на счетоводител — почти с усмивка отговори той.