— Добре, ела — колкото се може по-спокойно казах аз, продиктувах му адреса и след като затворих, се разревах.
Динка отначало спокойно слушаше как изливам реки от сълзи, страхове, очаквания, надежди, мисли, опасения… След това отправи призив към съвестта ми, като посочи с пръст изплашения от риданията ми син. Аз не реагирах, защото, макар и да изглеждаше, че страдам, всъщност ми беше страшно хубаво, беше ми толкова спокойно и приятно да си поплача, че не можех и не исках да спра. Наистина ли Костя ще дойде тук при мен? Нима ще мога да му кажа, че още го обичам, че го сънувам нощем, че в сънищата си го викам и плача, защото не идва.
— Слушай, да не си бременна? — шашна ме Динка.
— Зааащо?
— Ами така ревеше тогава… след Денис — обясни тя.
— Да, но само ако е от Светия Дух — изтърсих аз и се разревах още по-силно.
Сълзите като голяма и буйна река отнасяха всичките ми проблеми, ставаше ми леко, леко, леко… докато накрая побеснялата Динка не донесе от кухнята кана със студена (и много мокра, мога да ви уверя) вода.
— За твое добро е! — възкликна тя и ми изля каната на главата. Известно време се пулех като риба на сухо. След това се разкрещях така, че сигурно са ме чули в съседния микрорайон. А след това, както може да се предположи, се звънна на вратата. Аз бях вир-вода.
— Как можа? Да допуснеш! Аз! В такъв вид! — съсках аз, но Костя вече беше влязъл в стаята и погледите ни се срещнаха.
Боже мой! Не може да се опише какво изпитах, като го видях. С прекрасните му тънки и стиснати устни, със слабото му тяло, за което не са страшни никакви палачинки, с острия и изразителен поглед на кафявите му очи. О, Господи, очите му са същите като на моя Костик. Боже, той е негов син! Със сигурност е негов син! Ето го отговора на всичките ми молитви! Ето какво значеше онзи странен сън преди раждането. Да простят на детето ми. Простили са му. То е син на Константин Прудников и това променя всичко.
— Даа, така си мислех, че ще заваря нещо подобно — промълви Костя, докато ме оглеждаше. Именно промълви, а не — каза или произнесе.
— Заповядайте, скъпи гости, не се стеснявайте — особено глупаво се подиграваше Динка.
— Може ли да остана насаме с мократа жена? — попита Костя стон, който изключваше отрицателен отговор.
— Съвсем не — отдаде му чест Динка.
— Защо? — Костя се обърна и я погледна.
— Защото аз, разбира се, ще изляза, но някой все пак ще остане.
— Кой? — глупаво попита моят ПП.
— Ами един млад мъж. В момента спи в кухнята.
— Детето ли? — прояви поразяваща досетливост Константин, след което се устреми към кухнята, където дълго, много по-дълго, отколкото бях готова да издържа, гледа спящия Костик. Гледаше го отдалече, след това се приближи малко, после съвсем и доближи очи до милото малко спящо личице. А аз се ядосвах ужасно, защото, както винаги, по изражението му изобщо не можеше да се разбере какво мисли. Мозъкът му винаги е бил засекретен обект.
— Ами аз тръгвам — тихичко подхвърли Динка.
Аз кимнах и вратата се затвори. Двамата с Костя останахме сами. Или по-точно — аз останах сама с двамата Костя.
— Знаеш ли, много мислих за всичко, което се случи — след дълга пауза заговори мъжът ми. — Тогава заминах. Динка ми се обади и аз веднага след като разбрах, че си родила, си подадох оставката и заминах на работа в Европа. Канеха ме отдавна.
— Това е страхотно — казах аз, просто за да кажа нещо. Мисълта, че Костя в момента работи в Европа, изобщо не ме радваше.
— Нямаше нищо страхотно. Там направо се побърках. Половин година убеждавах себе си, че изобщо не ме интересуваш, дори мислех да се разведа, но така и не потърсих адвокат. После още половин година убеждавах себе си, че ти не се интересуваш от мен.
— Това не е вярно — възмутих се аз. — Без теб ми е ужасно зле. Беше ми много трудно.
— Защо?
— Защото съм свикнала с теб — изведнъж, не знам защо, изтърсих аз. Ами ако му кажа, че го обичам, а той си тръгне. Изведнъж се изплаших.
— Ами… аз също съм свикнал с теб. И с детенцето — изведнъж в гласа му се прокрадна болезнена нотка. Костя се стресна и погледна към спящия си син. Към нашия син. — Но си мислех, че ще отвикна. Нали хората оставят цигарите.
— Да бе — усмихнах се аз — аналогията ти си я бива.
— Ходих и при майка ти, защото ми казаха, че живееш при нея. Беше ужасно, но отидох, за да видя детето. Изведнъж реших, че е страшно важно да разбера на кого е. Ами ако е мой, тогава… и аз не знам… ще се грижа за него и всичко останало…
— Разбирам, разбирам.
— Но теб те нямаше — Костя махна с ръка. — Нямаше те.
И ми стана толкова мъчно, толкова обидно, че се нахвърлих върху майка ти и започнах да я упреквам.