Мислиш си, ето я любовта ми, седи на дивана и чете вестник. Скъпа ми е като всичко друго, за което съм платила скъпо, но след изтичане на срока на годност мъжът се превръща просто в родственик. Точно както виното се превръща в оцет. Кой казва, че оцетът е лош. Той е необходим. Но вече не е вино.
— Полинка, не е ли по-добре да си тръгваме? — Динка направи последен опит да ми ограничи свободата.
— Няма да стане. Няма да си тръгна. Имаш ли представа откога никой не ме е гледал така? — изясних намеренията си аз.
— Както искаш! Аз съм те предупредила! — ядоса се Динка и ме остави сама на бойното поле.
Вече не се съмнявах в това, че съм на истинско бойно поле. Ако се съди по неяснотата, която се излъчваше от тоя красавец, помежду ни се завързваше истинска интрига. И двамата разигравахме пиесата „За нищо на света няма да се доближа пръв". Въпросът за отговорността беше поставен на дневен ред. Може да е смешно, но в най-тънките моменти ни се струва, че ако не сме направили ние първата крачка, а той, то той ще бъде виновен за всичко.
— Ти наистина ли мислиш, че в начина, по който изяждаш с поглед нашия очен лекар, няма нищо осъдително? — съскаше в ухото ми Дудикова.
Но кой може да спре каруцата, която е поела към пропастта? Красавецът ме обстрелваше с всичките си оръдия и аз предавах крепостта лека-полека и накрая, когато дамите в бели престилки вече танцуваха под звуците на „Всичко ще бъде наред" на Верка Сердючка[5] и с въздишка минаваха на коняк с лимон, до ухото ми се разнесоха сакраменталните думи:
— Вие танцувате ли?
— Не и днес — сластно отговорих аз, стараейки се да вложа в гласа си повече загадъчност. Все пак вече съм на трийсет и знам как да разпаля мъжкото въображение. Не, не съм безумна красавица, от която всеки губи ума и дума. Дори напротив, прекарала съм по-голямата част от живота си, чувствайки се като грозното патенце.
Имах доста широк ханш, съчетан с почти пълно отсъствие на явлението бюст. Чертите на лицето ми бяха прекалено резки. Тези три особености направо ме убиваха до двайсет и третата ми година. След това разбрах, че не мога нищо да променя и трябва да извлека максималното от това, което имам. Проведох ревизия и установих:
а) имам дълги крака,
б) имам красиви устни,
в) всички дрехи седят добре на малък бюст,
г) ханшът ми не е чак толкова пълен.
В моя случай това е повече плюс, отколкото минус. Преди просто съм била глупава и не съм оценявала щастието си. След тази ревизия започнах да общувам много по-лесно с хората. Пуснах си дълга коса и губех страшно много време да се грижа за нея.
С помощта на съвместните усилия на природата и достиженията на химията косата ми придоби красив пепелнорус оттенък. В съчетание с умело подчертаните ми устни тя създаваше такова впечатление, че всеки мъж съвсем искрено решаваше, че съм рус ангел. Останалото го постигаха добре подбраните дрехи, високият ръст и самоувереността ми. И така, вече седем години бях нагледен пример за френската поговорка, която гласи: „Ако жената не е станала красавица до трийсетата си година, значи е пълна глупачка." Аз станах. Сега оставаше да разбера доколко резултатът от усилията ми може да порази въпросния синеок красавец, който беше очевидно раздразнен от отказа ми да се слея с него в танц.
— И защо? — раздразнено попита той.
— Не ми се танцува — свих рамене аз… май че клъвна. Да му се не види, толкова е приятно.
— Тогава, ако искате, мога да Ви прегледам очите. Той ме огледа с професионален поглед.
Развеселих се.
— Мисля, че прегледът няма да е обективен. Очите ми вече са разфокусирани — отказах аз, макар че идеята да остана насаме с него в кабинета му и той нежно да се надвеси над мен, не беше лоша. Но щеше да бъде толкова очевидно и неприлично, че нямаше как да се съглася на такова нещо. Не, и дума не можеше да става. Замълчах огорчено.
— Аз съм Денис — след като помисли малко, се усмихна принцът. — Нима наистина трябва да си търся повод, за да се запозная със симпатична жена?
— Разбира се, че не. Макар че, трябва да се уточни какво имате предвид под „да се запозная" — лукаво реагирах аз.
— Ами не знам защо, но ми се струва, че между нас има много общо.
— Между нас няма абсолютно нищо — подразних го аз. — Полина.
— Много, много ми е приятно — отвърна той многозначително, целувайки ми ръка. А после започна онова, заради което и беше замислено всичко. Хвърляхме си многозначителни погледи, докато водехме безобиден разговор. Той ми правеше двузначни витиевати комплименти, а аз му показвах, че изобщо не съм това, което може да си помисли за мен на пръв поглед.