— Знам — кимнах аз. — Тя ми каза.
— Казала ти е? Ще трябва да й се извиня. Там с невероятна яснота разбрах, че съм отишъл, за да видя теб. ТЕБ. И много се изплаших.
— Защо? — натъжих се аз?
— Защото изобщо не искам да те обичам. Но… става така, че те обичам. И макар че ми изневери, тази година без тебе, беше ужасна. Бях толкова самотен, че думите ти за това, че изневярата е решение, взето от двама души, ми се видяха резонни. И че аз също съм виновен по някакъв начин.
— Не, не! Само аз съм виновна — занареждах аз, защото това, което каза, беше повече от достатъчно. Не можех да повярвам, че го чувам от неговите уста.
— Престани. И аз съм пълен глупак. Там лежи и спи синът ми — той отривисто посочи към Костик. — А на мен ми е все едно кой е биологичният му баща. Мислех, че това е важно и че ще го разбера, щом го погледна. Само че нищо не разбрах.
— То е, защото спи.
— Няма значение. Чаках го много години и няколко месеца. Ужасно е, че не съм го виждал толкова време — сърдито мърмореше мъжът ми, а аз тайно си бършех сълзите, защото разбирах — той е дошъл, за да остане. За да ни прибере и отново да бъдем заедно.
— Какво ти става? Плачеш ли? Ох, Господи, пак ли плачеш? Ох, колко се изморих от тоя плач, още докато беше бременна.
— Има само един начин това да спре — усмихнах се аз.
Костя нерешително пристъпи от крак на крак, след това кимна, доближи се до мен и ме целуна. Аз останах, притисната към него, усещах аромата на тоалетна вода „Фаренхайт" и разбирах, че тази миризма, излъчвана от кожата на точно този мъж, е единственото, което не ми достигаше за пълно щастие. Стори ми се, че стояхме така цяла вечност. Но вечността свърши, защото на кухненското диванче се размърда синът ми. Тоест, нашият син. Той отвори прекрасните си спокойни, същите като на баща му, очички и веднага се разрева. Има си хас. Някакъв чужд (в неговите очи) мъж е стиснал в обятията си неговата любима мама и я целува. До настоящия момент този разкош беше позволен само на него.
— Ох, извинявай, Костик се събуди. Ей сега идвам — аз се засуетих и взех съкровището си на ръце. А мъжът ми застина с отворена уста.
— Кой? Кой се събуди?
— Костик. Ти какво, не знаеше ли? — останах изумена аз. Константин Прудников взе сина си от ръцете ми и дълго гледа очите и чертите му, като трудно прикриваше възхищението си, макар че Костик-младши ревеше като заклан. След това рязко ми подаде сина ни, закри лице с ръце и изръмжа: — Аз съм глупак!
— Така е — съгласих се аз. — Защото не познавам никой по-умен и по-прозорлив от теб. И след като самият ти смяташ, че си глупак, значи е така.
ЕПИЛОГ
Казват, че да изживееш един живот, не е като да прекосиш поле. Напълно съм съгласна. Аз не успявам да водя безгрешен живот. Непрекъснато допускам грешки, които съм могла да избегна и попадам в ситуации, които трудно могат да бъдат определени като еднозначни. Костик може и да е прав, като ме нарича „ходещо недоразумение", но независимо от това не може без мене. Той ми го каза и оттогава не е спрял да ми го повтаря. А аз — аз намерих своя прекрасен принц. След толкова съмнения и перипетии пак стигнах до извода, че Константин Прудников е истински Прекрасен Принц. Макар че не, Константин Прудников е истински крал, защото званието „Принц" вече се пада по право на по-младия Прудников — Константин Константинович. Нашият малък принц, който според твърденията на свекърва ми е точно копие на баща си Костик, когато е бил малък. Тя е права. Невероятно как успях да родя абсолютно същото тъмнооко, мърморещо, надменно, кльощаво и изключително умно дете? Оказа се, че всичко в живота може да се случва с абсолютна точност, но наобратно. Че очевидното може да бъде неправилно, а глупавото — мъдро. Глупашката ми постъпка, когато неясно защо си признах пред Костя за изневярата, беше — или поне изглеждаше, като най-идиотската постъпка на света. Но ви давам честната си дума, че животът без лъжа се оказа изключително лек и приятен, че направо се плаша, като си помисля, че можех да си премълча. Да си премълча и да се окажа с разпадащ се брак в отвратително жилище, където не можеше да оцелее и хлебарка. А сега двамата с мъжа ми се сдобихме с малко уютно двустайно апартаментче, близо до спирката на метрото „Пражка". Оказа се, че през изтеклата година, след краха на пирамидите с покупките на зелено, цените на жилищата са паднали толкова много, че най-накрая и ние след толкова години митарства по чужди квартири имахме пари за собствен дом. Дори не се наложи да теглим кредити. Което само по себе си е чудо. И това не беше единственото чудо, което ни се случи, след като Константин-старши (сега непрекъснато ми се налага да правя тия уточнения „младши", „старши", но дори ми е приятно) триумфално влезе в жилището на Дудикова. Най-удивително беше това, което ни се случи, след като най-накрая заминахме на почивка в Египет.