— Идеята изобщо не е лоша — съгласи се той. — Един втори меден месец няма да ни е излишен. Дали да не вземем и детето?
— Само това не! — противопоставих се аз. Разбирам, че не си го виждал и си готов с часове да го друсаш на коленете си… но аз се грижа за това момченце цяла година и честно да ти кажа, вече ми писна от воплите му. Все някак ще издържи десет дни без майка си.
— И без баща си? — повдигна вежда Костя.
— И без баща си. Всъщност, тепърва ще трябва да свиква с баща си.
— Бъди сигурна, че след по-малко от година двамата с него ще сме най-добри приятели — увери ме съпругът ми.
Какво пък, ще видим. А засега подло изоставихме синчето си и потеглихме към Шарм ел Шейх, където силното слънце ни изгори раменете и ни обели носовете. Червено море ни намигаше от дълбините си с разноцветни риби, а огромното легло в апартамента ни за младоженци ни позволи да наваксаме пропуснатото през изтеклата година. Никой не ни обезпокои, което не беше учудващо, защото така и не казахме на никого къде отиваме. Но истинското ни щастие, истинското ни утро след хепиенда започна, когато един приказлив арабин на развален руски ни каза, че както „който не е видял Москва, не знае какво е красота", така и „който не се качи на планината на Мойсей, напразно е дошъл в Египет". С други думи, чухме красивата (и както се изясни по-късно, много популярна) легенда за това, че Господ прощава греховете на всички християни, които посрещнат изгрева на планината Синай.
— Аз имам много грехове! — възкликнах аз. — Трябва спешно да се кача в планината.
— И аз имам някой и друг — с въздишка се съгласи Константин. Трябва да ви призная, че това си беше истинска картина на Репин „Сандвич с масло". Огромната тълпа от желаещи да си пречистят съвестта по такъв нетрадиционен начин напълни два автобуса в тъмна нощ. След това ни подгониха като стадо в тъмнината — само на светлината на мъждиви фенери, докато не стигнахме до свещения древен калдъръм на манастира „Света Екатерина". Мисълта, че по тези земи са бродили библейски персонажи и че някъде в тъмата зад величествените каменни стени расте вечният трънен храст, беше омагьосваща.
— А къде е планината? — попита Константин.
— Там — леко махна нагоре нашият екскурзовод.
И тръгнахме. Не помня на каква надморска височина беше. Костик знае. Мога само да кажа, че беше много по-високо, отколкото трябва за нормален жив човек със сандали на висок ток. Бяха ни предупредили да се облечем удобно, но аз не обърнах особено внимание. Когато, ридаейки вътрешно, попитах няма ли друг начин да стигна до върха, любезно ми предложиха да се кача на камила.
— Разбира се — радостно потрих ръце аз.
Само че се бях объркала. Оказа се, че трябва да седя на височина три метра между гърбиците на животното, което се движи по ръба на пропастта и всеки момент можеше да рухне в бездната. Излетях от гърба на камилата почти в несвяст. След което стиснах зъби и потеглих нагоре, без да обръщам внимание на протритите си до кръв крака и скъсаните каишки на скъпите си красиви сандали.
В пълен ступор стигнахме по издялканите от монасите стъпала до върха (където всичко беше ужасно мръсно) и клюмайки сънено с нос, зачакахме опрощението на греховете си. Имаше страшно много желаещи и затова беше възтесничко.
— Погледни — прошепна Костя изведнъж и ме бутна по рамото.
На юг се съмва изведнъж. В момента, в който първите лъчи на слънцето осветиха хоризонта, разбрахме, че се намираме на най-красивото и невероятно място. Бяхме на върха на света. Хората замръзнаха в ням възторг, наблюдавайки ширналите се пред нас планини, синьото море и огненото кълбо на слънцето, оцветило всичко наоколо в багрите на неописуема красота.
— Боже! Това е най-прекрасното нещо, което човек може да преживее — въздъхнах аз и си помислих, че за такова нещо си заслужаваше да си протрия и ръцете до кръв. В края на краищата имах много големи грехове…
— Обичам те — прошепна Костя в ухото ми и ме притисна към себе си. След това, докато слизахме надолу, така и не се разделихме. Вървяхме до манастира прегърнати.
— Младоженци ли сте? — попита ни на английски някакъв старец в черно монашеско расо.
— Нещо такова — отговори му Константин.
Мисля, че точно на това му се казва Божи промисъл. Някъде на другия край на света някакъв старец на чужд език ни попита: