Детринджър избра по-активния и може би по-опасния вариант. Той реши да се движи напред с оптимална скорост и по най-икономичната траектория, докато запасите от гориво позволяват това.
С цената на неимоверни усилия и благодарение на виртуозното си пилотиране, Детринджър се добра на около триста милиона километра от заветната цел. Горивото бе изчислено до капка. В резервоарите остави само толкова, колкото да извърши кацането.
Корабчето дрейфираше из пространството. Все още се носеше към Петата, но с такава скорост, че и хиляда години не биха му стигнали да навлезе в атмосферата й. Не бе нужно много въображение, за да си представи кораба като гроб, а себе си като негов обитател. Но Детринджър отхвърли тази мисъл и реши да не нарушава приетия режим — гимнастика, концерти и високоскоростна медитация.
Айчър беше озадачен от това поведение. Имаше ортодоксален мозък и тактично намекна, че това държание е неуместно, следователно и безразсъдно при създалата се ситуация.
— Прав си, разбира се — бодро отговори Детринджър. — Позволи ми обаче да ти напомня, че Надеждата, в това число и неосъществимата, влиза в числото на Осемте Нематериални Блага. Според Втория Патриарх това означава, че стои една степен по-високо от което и да е Практическо Съждение.
Позоваването на Патриарха убеди Айчър, който дори се съгласи да изпее заедно с Детринджър два псалма. Тази сценка беше колкото комична за очите, толкова непоносима за ушите.
Запасите от енергия застрашително намаляваха. Съкратиха порциона двойно, после четворно. Агрегатите едва кретаха с десет процента от нужната им енергия. Айчър постоянно увещаваше своя стопанин да влее заряда на неговите батерии в студените нагреватели. Детринджър, треперейки от студ, упорито отказваше.
Може би темпераментът влияе на съдбата. Този въпрос трябва основно да се проучи и да се анализира. Иначе едва ли попътното течение би се появило точно в момента, когато от енергията остана само приятен спомен.
Кацането се оказа повече от лесно за такъв умел майстор. Детринджър спусна кораба като пухче върху зелената повърхност на планетата. Когато двигателите окончателно спряха, оставаше гориво точно за тридесет и осем секунди.
Айчър падна на колене и прослави Създателя, благоволил да им даде убежище. Детринджър му се скара:
— Преди да започнеш да лееш сълзи, по-добре да се огледаме.
Петата планета се оказа напълно гостоприемна. Имаше всичко необходимо за живот, но без излишно разточителство. Изгнаниците скоро разбраха, че са приковани тук завинаги. Само високоразвита цивилизация би могла да произведе гориво за корабните двигатели, но въздушното разузнаване не откри в този живописен свят дори следа от разумни същества.
Айчър превключи веригите си и се приготви да изкара определеният му от батериите срок на това уютно място. Препоръча и на Детринджър да се примири с неизбежното. С основание отбеляза, че дори и да имаха гориво, нямаше смисъл да летят по-нататък, защото без ремонт, полетът с този кораб си беше чисто самоубийство.
На Детринджър обаче не му действаха разсъждения от подобен род.
— По-добре да умра на борда, отколкото да се примиря с подобен живот — заяви той.
— Господарю — почтително отбеляза Айчър. — Това е ерес.
— Сигурно си прав — съгласи се Детринджър безгрижно. — Но интуицията ми подсказва, че нещо ще се случи.
Айчър се обърна и тайно занарежда молитва за спасението на душата на своя стопанин. Все още се надяваше, че Детринджър ще се примири с Вечната Самота.
Капитан Едуард Майклис Макмилан беше застанал в средата на каюткомпанията на изследователския кораб „Джени Линд“ и изучаваше лентата, излизаща от координиращия компютър марка 1100. В рамките на грешката на апаратурата можеше да се твърди, че новата планета не крие никакви опасности.
Макмилан се бе стремил към този миг цял живот. Блестящо завърши курса по естествени науки в Таоския университет, после продължи да се занимава с ядрена физика. Докторатът му на тема „Някои предварителни бележки относно техниката на междузвездното маневриране“ бе посрещнат добре от колегите му, изданието, предназначено за широката публика под заглавие „Изгубени и намерени в дълбокия космос“ също пожъна успех. А след отпечатването на статията му „Използване на теорията на отклонението в методите за кацане“ в списание „Нейчър“, той си осигури капитанското място в първия американски звездолет.
Макмилан беше висок, добре сложен и красив мъж, с преждевременно посребрени коси за своите тридесет и шест години. Като пилот нямаше равен на себе си. Неговите реакции бяха винаги безпогрешни, точни и правилни.