— Така става.
Детринджър внимателно се вгледа в своя механичен слуга.
— Струва ми се, че не одобряваш напълно моите мисли?
— Познахте, сър. Но ви моля да ме разберете. Аз съм ваш покорен слуга и винаги съм готов да пожертвам живота си за вашето благополучие. Ще ви служа вярно докато умра, а стига да е възможно — и след това. Обаче предаността ми към дадено физическо лице не може да разколебае моите религиозни, социални и етични убеждения. Обичам ви, сър, но въпреки това не одобрявам вашето поведение.
— Добре, предупреден съм. Сега е време да обърнем внимание на тия непознати. Люкът се отваря. Излизат.
— Излизат войници — уточни Айчър.
Новодошлите се оказха двуноги. И те като Детринджър имаха по два горни израстъка, една глава, една уста, един нос, не се забелязваха антени или опашки. По снаряжението им личеше, че са войници. Всеки един беше тежко натоварен с множество предмети. Можеше да се разпознаят огнестрелни оръжия, газови и бойни гранати, лъчемети, ракети с малък радиус на действие, ядрени бойни глави и много други. Телата им бяха защитени от бронирани костюми, на главите си носеха прозрачни шлемове. Отрядът се състоеше от двадесет същества плюс още едно, на пръв поглед невъоръжено, явно техен командир. Държеше само една гъвкава палка — вероятно символ на властта, — с която се потупваше по долния израстък и вървеше гордо пред останалите, без да бърза.
Войниците се движеха във верига, прибягвайки от дърво до дърво. Видът им говореше, че са подозрително настроени и готови за решителни действия. Оня с палката крачеше без да се навежда, демонстрирайки безгрижие, ненужна храброст или просто глупост.
— Стига сме седели в храстите — реши Детринджър. — Време е да се покажем и да ги посрещнем с достойнство, както подобава на емисар на народа на Ферланг!
Детринджър веднага стана и тръгна срещу войниците, съпровождан от Айчър. В този момент беше просто великолепен!
На борда на „Джени Линд“ всички знаеха за съществуването на чуждия кораб. Така че приближаващото се същество не би трябвало да предизвика вълнения.
Но стана точно обратното. Пехотинците, макар и морски, не бяха подготвени за среща с истински, жив иноземец. Голямото събитие заплашваше да се превърне в пълен провал. Какви трябваше да са първите думи? В такъв исторически момент в главата ти се въртят само глупости. Току-виж си изтърсил нещо като „Доктор Ливингстън, предполагам?“ И над тези думи, банални или не, човечеството ще се смее векове наред. Не биваше да се допусне такъв позор!
И капитан Макмилан, и полковник Кетълман търсеха достойно начало и отхвърляха един след друг всички варианти с тайната надежда, че ще гръмне някоя интегрална схема в превеждащия компютър С-31. Всеки от войниците се молеше вътрешно чуждоземецът да заговори когото и да е, само не него. Даже готвачът се притесни — ами ако оня най-напред попита какво ядат?
Но всички бяха далеч зад Кетълман. „Няма да заговоря първи с него, ако ще всичко да отиде по дяволите!“ — реши за себе си той. Полковникът забави крачка, като тайно се надяваше войниците да го изпреварят. Но те също спряха — не смееха, пък и не искаха да вървят пред командира си. Макмилан вървеше след пехотинците и също спря. Проклинаше се, че е навлякъл тази смешна парадна униформа. Изобщо не се съмняваше, че изглежда най-представителен и чужденецът ще се запъти право към него.
Земляните застинаха. Инопланетянинът бавно се приближаваше. Объркването в редиците им премина в паника. Морските пехотинци бяха готови да побегнат всеки момент. Това не убягна от вниманието на Кетълман. Той буквално се вцепени при мисълта, че хората му ще направят за смях и него, и американските въоръжени сили.
В този момент се сети за журналистите. Ама разбира се, журналистите! Пусни представителите на пресата да се оправят, нали за това им плащат.
— Взвод, стой! — изкомандва полковникът.
Инопланетянинът също се спря. Чудеше се какво става.
— Капитане — обърна се Кетълман към Макмилан. — Предлагам за този исторически момент да пуснем… Имам предвид да събудим журналистите.
— Прекрасна идея! — веднага се отзова Макмилан и даде необходимите нареждания, според които трябваше незабавно да извадят от анабиозата всички кореспонденти и да ги изпратят на мястото на срещата.
След това решение нямаше какво да правят. Просто стояха и чакаха.
Представителите на печата се съхраняваха в специално помещение. Табелата на вратата гласеше: „Анабиоза. Вход за външни лица — строго забранен“. Отдолу бе добавено на ръка: „Събуждане само в случай на сензация“.