Малъри изскочи иззад рамката на вратата и заби дулото в корема на Аткинсън.
— Търсили сте ме — каза Малъри.
Аткинсън спря, стомахът му се сви, от гърлото му излезе задавен звук. Ококорените му очи гледаха изплашено. Малъри придвижи дулото на пистолета нагоре и го постави на гърлото му, точно в ямката под гръкляна. Адвокатът посегна, сякаш да махне пистолета, но се отказа, застивайки с ръка във въздуха.
— Не говори — нареди Малъри. — Само мисли. Предаден си. Макдоналд те изпя. Костело и други двама лежат овързани в Уестууд. Дошли сме за Ронда Фар.
Очите на Аткинсън бяха матовосини, мътни, без вътрешен блясък. Споменаването на Ронда Фар сякаш въобще не го развълнува. Сгърчи се под натиска на пистолета и каза:
— Защо идвате при мен?
— Смятаме, че знаеш къде е — обясни с равен тон Малъри. — Но няма да говорим за това тук. Хайде да поизлезем.
Аткинсън се дръпна рязко.
— Не, не, имам гости — бързо изломоти той.
— Гостенката, която търсим, не е тук — студено обясни Малъри и притисна още по-силно дулото в плътта му.
Внезапно през лицето на Аткинсън пробяга спазъм. Отстъпи крачка назад и се опита да сграбчи пистолета. Малъри стисна устни. Замахна от китката и цапна Аткинсън с пистолета през устата. От устните му изби кръв. Започнаха да се подуват. Лицето му пребледня като платно.
— Бъди разумен, шишко — изръмжа Малъри, — пък може и да доживееш до сутринта.
Аткинсън се обърна и тръгна към отворената врата — бързо, слепешката.
Малъри го хвана за лакътя и го дръпна наляво към тревата.
— Без да бързаш — тихо му нареди той.
Заобиколиха перголата. Аткинсън протегна ръце напред и се запъна пред вратата на колата. Отвътре се протегна дълга ръка и го сграбчи. Той се строполи на седалката. Макдоналд го зашлеви през лицето и го застави да седне и да се облегне назад. Малъри се качи и тресна вратата.
Гумите изсвириха при бесния обратен завой и колата се стрелна напред. Шофьорът включи фаровете чак на следващата пресечка. После се обърна леко назад:
— Накъде, шефе?
— Където и да е — отвърна Малъри. — Обратно в града. И по-полека.
Кадилакът отново се насочи към магистралата и се заспуска по дългия наклон. Пак се появиха светлините на дъното на долината — бели светлинки, които се движеха бавно-бавно долу в ниското, фарове.
Аткинсън повърна на седалката, извади кърпичка и попи устните си. После се обърна към Макдоналд.
— Каква е играта, Мак? Изнудване?
Макдоналд се изсмя дрезгаво. После хлъцна. Беше малко пиян.
— Не, по дяволите — отвърна с надебелял глас. — Тази вечер момчетата отвлякоха онова момиче Фар. Приятелите й май недоволстват. Ама ти не знаеш нищичко за това, нали, шефе? — и пак се засмя подигравателно.
— Може да ви прозвучи смешно… — започна бавно Аткинсън, — но не знам. — Вдигна побелялата си глава по-високо и продължи: — Кои са тези мъже?
Макдоналд не му отговори. Малъри запали цигара, затулил огънчето на кибритената клечка в шепите си.
— Не е толкова важно, нали? Ти или знаеш къде е Ронда Фар, или можеш да ни насочиш. Помисли си. Имаме много време.
Ландри извъртя глава да погледне назад. Лицето му бе неясно белезникаво петно в мрака.
— Не искаме кой знае какво, господин Аткинсън — каза той замислено със спокоен, вежлив и приятен глас и забарабани по гърба на седалката с облечените в ръкавица пръсти.
Аткинсън се взря в него, после облегна глава назад.
— Ами ако не знам нищо? — попита уморено той.
Макдоналд вдигна ръка и го удари през лицето.
Главата на адвоката се лашна върху седалката. Малъри го изгледа студено.
— Защо не понамалиш малко тия шамари, ченге? — попита с неприятен тон.
Макдоналд го изруга и извърна глава настрани.
Колата вече бе слязла в долината. Недалеч се виждаха щръкналите в небето трицветни маяци на летището. Появиха се обрасли с гори склонове и началото на долина между тъмни хълмове. От тунела „Нюхол“ с рев излезе влак, който набра скорост и с трясък мина покрай тях.
Ландри каза нещо на шофьора си. Кадилакът пое по черен път. Шофьорът изгаси фаровете и продължи на лунна светлина. Черният път свърши пред поляна, обрасла с мъртва кафява трева и ниски храсталаци. По земята се виждаха консерви, изпокъсани, загубили цвят вестници.
Макдоналд извади бутилката си, надигна я и си направи гаргара със солидна глътка.
— Малко ми е зле — обади се с глух глас Аткинсън.
— Дай една и на мен.
Макдоналд се обърна, протегна бутилката, после изръмжа:
— А, я си гледай работата! — и си прибра бутилката в джоба на палтото.
Малъри извади фенерче от нишата на вратата, включи го и насочи лъча към лицето на Аткинсън.