Райт прелисти на следващата страница и си записа нещо. Кайл видя лицето си на лаптопа и си каза, че трябва да се успокои.
— Високи отличия, членство в над десет студентски организации, шампион по софтбол, секретар на братството, впоследствие и президент. Академичните ви резултати са впечатляващи, но, изглежда, сте водили и много активен социален живот. Разкажете ми за първия си арест.
— Сигурен съм, че протоколите са в папката.
— Първият ви арест, Кайл.
— Задържали са ме само веднъж. Поне до този момент.
— Какво се случи?
— Типичните изпълнения на братството. Организирахме шумно парти, което приключи едва след появата на ченгетата. Хванаха ме с отворена бутилка бира. Нищо и половина. Разминах се с глоба от триста долара и условна присъда за шест месеца. След изтичане на периода досието ми беше заличено. В Йейл така и не научиха за случая.
— Баща ви ли го издейства?
— Той също ми помогна, но имах и адвокат в Питсбърг.
— Кой?
— Една дама на име Силвия Маркс.
— Чувал съм за нея. Не е ли специалист по глупави студентски прояви?
— Да. Но определено си разбира от работата.
— Мислех, че е последвал друг арест.
— Не. Веднъж бях спрян от полицията в университета, но не ме задържаха. Получих предупреждение.
— Какво бяхте направили?
— Нищо.
— Защо тогава ви спряха?
— Няколко студенти от братството се замеряха със самоделни бомбички. Големи умници. Но аз нямах нищо общо. Досието ми остана чисто. Дори се чудя откъде знаете за случая.
Райт пренебрегна коментара и вписа нещо в бележника си. После попита:
— Защо решихте да следвате право?
— Направих този избор още като бях на дванайсет. Винаги съм искал да стана адвокат. Като дете обслужвах копирната машина в кантората на баща ми. Може да се каже, че съм отраснал там.
— Къде кандидатствахте?
— В Пен Юнивърсити. Също и в Йейл, Корнел и Станфорд.
— Къде ви приеха?
— Навсякъде.
— Защо се спряхте на Йейл?
— Винаги е бил мой приоритет.
— Предложиха ли ви стипендия?
— Финансова помощ. Останалите също.
— Взехте ли студентски заем?
— Да.
— Колко?
— Толкова ли е важно?
— В противен случай нямаше да ви питам. Да не мислите, че говоря, защото обичам да слушам гласа си?
— Не бих могъл да знам.
— Да се върнем на студентския заем.
— Когато завърша през май, ще дължа около шейсет хиляди.
Райт кимна, сякаш за да потвърди, че това е точната сума. После премина на следващата страница, която също бе пълна с въпроси.
— Пишете за юридическо списание?
— Главен редактор съм на „Правен журнал“ в Йейл.
— Това ли е най-голямото ви постижение в университета?
— Според някои.
— Миналото лято сте били на стаж в Ню Йорк. Разкажете ми повече.
— Работих за една от големите адвокатски фирми на Уолстрийт, „Скъли и Пършинг“. Обичайният летен стаж. Водеха ни по скъпи ресторанти и не ни товареха особено. Приложиха прословутата политика на съблазняване, типична за големите фирми. Глезят стажантите, но станат ли младши адвокати, ги смазват от работа.
— От „Скъли и Пършинг“ предложиха ли ви място след завършване на университета?
— Да.
— Приехте ли?
— Не. Още не съм решил. Фирмата ми даде малко време да помисля.
— Защо се колебаете?
— Имам няколко алтернативи. Едната е за стаж при федерален съдия, но е възможно той да бъде повишен. Нещата са замразени за момента.
— Получихте ли други предложения?
— Да.
— Разкажете ми за тях.
— Наистина ли е от значение?
— Всичко, което ви питам, е от значение, Кайл.
— Може ли да си сипя малко вода?
— Сигурен съм, че има в банята.
Кайл скочи от мястото си, мина между двойното легло и шкафа, светна лампата в тясната баня и напълни една пластмасова чаша с вода от чешмата. Изпи я на един дъх и си сипа отново. Когато се върна при масата, постави чашата на 20-ия ярд от своята страна, след което погледна лицето си в монитора.
— Любопитно ми е — заяви той. — Къде се намирам сега?
— Прехвърлихме една трета от игрището. Разкажете ми за другите предложения и фирми.
— Защо просто не пуснете записа? Така ще си спестим всички глупости. Ако той наистина съществува и ме засяга лично, ще изляза оттук, за да си потърся адвокат.