— Но ние не смятаме да…
— Много добре знаеш, че това е лъжа. Предлагам ти друга сделка, Бени. Още сега се споразумяваме, че с твоята банда идиоти няма да се месите в живота ми. Не искам да ме подслушвате, да се криете в сенките и да си играете с мен на котка и мишка. Ще направя всичко, което кажете, но ме оставете на мира.
— Или какво?
— Какво ли? Ще рискувам да се изправя срещу Елейн и фалшивите й обвинения в изнасилване. Виж, Бени. Животът ми и бездруго е съсипан. Нека сам определя смъртната си присъда. Трябва да избирам между Елейн и твоите негодници.
Бени въздъхна бавно, изкашля се и заяви:
— Прав си, Кайл. Но за нас е важно да те следим. Такова е естеството на работата ни. Винаги действаме по този начин.
— Това си е чисто изнудване.
— Кайл, Кайл, не говори така. Иначе няма да напреднеш на игрището.
— Стига метафори. Започват да ми омръзват.
— Не можем да те пуснем сам в Ню Йорк.
— Единственото ми изискване е да спрете да ме следите. Разбра ли, Бени?
— Това ще доведе до известни усложнения.
— Те вече са налице. Какво искаш? Много добре знаеш къде ще живея и работя през следващите пет години. Офисът ще бъде мой дом. Ще прекарвам там по осемнайсет часа на ден, ако не и повече. Защо е нужно да ме дебнете?
— Следваме определени процедури.
— Тогава ги променете, защото няма да отстъпя. — Кайл се изправи и тръгна към вратата. — Кога ще се видим отново?
— Къде отиваш? — попита Бени и стана от стола.
— Не е твоя работа. И престани да ме следиш. Говоря сериозно.
Кайл сложи ръка на дръжката.
— Добре, добре. Слушай, Кайл, ще се договорим. Разбирам притесненията ти.
— Кога и къде?
— Защо не сега?
— Не мога. Налага ми се да свърша някои неща, и то без да бъда наблюдаван.
— Но трябва да обсъдим редица въпроси, Кайл.
— Кога?
— Какво ще кажеш за довечера в шест?
— Ще дойда в осем, но само за час. И няма да се върна утре.
7
В 7:22 ч. сутринта Кайл хвана влака за „Гранд Сентръл“ от железопътната гара в Ню Хейвън. Носеше по-хубавия от двата си костюма, семпла бяла риза с безкрайно скучна вратовръзка и черни официални обувки. Държеше елегантно черно куфарче, подарък от баща му за миналата Коледа. Беше си купил сутрешното издание на „Ню Йорк Таймс“ и „Уолстрийт Джърнъл“ и по нищо не се различаваше от другите заспали служители, които бързаха за работа.
Докато заснеженият пейзаж навън минаваше пред очите му, той забрави за вестниците и мислите му полетяха някъде далеч напред във времето. Зачуди се дали някога ще живее в предградията и ще бъде принуден да пътува с влак по три часа на ден, за да осигури на децата си добро образование и преимуществото да карат колело по тихи улички, покрити с есенни листа. Когато човек е на двайсет и пет, тази мисъл не изглежда особено примамлива. Но в момента повечето му представи за бъдещето бяха объркани и мрачни. Щеше да е истински късметлия, ако се разминеше с обвинението и/или не изгубеше правото да работи като адвокат. Реалността в големите фирми и бездруго беше достатъчно брутална, а сега Кайл се изправяше и пред непосилната задача да прекара първите години там в измъкване на секретна информация и непрекъснат страх да не бъде заловен.
Може би ежедневното пътуване с влак все пак не беше толкова страшно.
След три дни, прекарани в непрестанни приказки, уговорки и заплахи, Бени Райт най-после напусна града. Оттегли се в сенките, но скоро щеше да се появи отново. Кайл мразеше гласа, лицето и жестовете му, спокойните космати ръце, зализаната коса и самодоволния маниер, с който го изнудваше. Ненавиждаше всичко, свързано с Бени Райт и неговата мистериозна компания. В нощите през последната седмица Кайл се отмяташе от решението си и ги пращаше по дяволите.
В тъмното неизменно усещаше стягането на белезниците, виждаше затворническата си снимка във вестниците и изражението на родителите си. Но най-големият му кошмар беше мисълта за това как поглежда плахо към съдебните заседатели, докато записът тече в тихата зала.
„Будна ли е?“ — пита Джоуи Бернардо, а Бакстър Тейт лежи на канапето върху Елейн.