„Будна ли е?“ Ехото на думите се носи из съдебната зала.
Природата отвън отстъпи място на предградия и малки градчета. Влакът продължи под земята, в един момент излезе отвъд Ист Ривър и пристигна в Манхатън. Кайл прекоси гара „Гранд Сентръл“ и спря такси на ъгъла на Лексингтън Авеню и Четирийсет и четвърта улица. Нито веднъж не погледна през рамо.
Офисът на „Скъли и Пършинг“ се намираше на Броуд Стрийт 110. Заемаше горната половина от модерна стъклена сграда на четирийсет и четири етажа във финансовия център на Манхатън. Миналото лято Кайл прекара там десет седмици като стажант, след като бе станал обект на типичната за големите фирми политика на съблазняване — участия в партита и пищни обеди, ходене по барове и мачове на „Янкис“ и в добавка няколко часа неангажираща работа на ден. Това не беше сериозно и всички го осъзнаваха. Но ако добрата храна постигнеше желания ефект, което почти винаги се случваше, след дипломиране стажантите ставаха адвокати и животът им на практика свършваше.
Наближаваше десет сутринта и асансьорът беше празен. Юристите седяха зад бюрата си от часове. Кайл слезе на трийсетия етаж, в главното фоайе на фирмата, и спря за миг да се наслади на масивния бронзов надпис, който съобщаваше на всички посетители, че навлизат в свещената територия на „Скъли и Пършинг“. Фирмата се състоеше от над две хиляди адвокати и беше най-голямата в света. Никоя друга адвокатска компания не можеше да се похвали с толкова много служители. „Скъли и Пършинг“ обслужваше повече корпорации от класацията на списание „Форчън“, отколкото всяка друга фирма в историята на американската юриспруденция. Имаше офиси в десет града в страната и двайсет в чужбина. Съществуваше от 130 години. Привличаше най-големите правни таланти. Притежаваше власт, пари и престиж.
Кайл вече се чувстваше като нарушител.
На стените висяха образци на абстрактното изкуство, мебелите бяха скъпи и модерни. Някакъв талантлив азиатец се бе погрижил за интериора, който изглеждаше като изваден от списание. Специална брошура, оставена на малката масичка във фоайето, съдържаше информация за обзавеждането. Като че ли служителите можеха да отделят време за разглеждане на дизайнерски концепции. Красива рецепционистка на високи токчета записа името му и го помоли да изчака. Кайл забрави за всичко и се втренчи в една картина, която изглеждаше толкова странно, че му бе трудно да определи какво изобразява. След няколко минути, прекарани в безсмислено наблюдение, той чу гласа на рецепционистката.
— Мистър Пекам ви очаква. Два етажа по-нагоре.
Кайл се качи по стълбите.
Като повечето адвокатски фирми в Манхатън „Скъли и Пършинг“ влагаше пари в асансьорите, рецепциите и заседателните зали — местата, които се виждаха от клиентите и други посетители. Зад фасадата обаче, където се потяха служителите, приоритет имаше продуктивността. По коридорите се редяха шкафове с документи. Секретарките и машинописките работеха на тесни бюра, подредени плътно едно до друго. Офис асистентите и момчетата за всичко действаха прави — недвижимите имоти в Ню Йорк бяха прекалено скъпи, за да им се отдели специално място. Старши адвокатите и младши съдружниците биваха награждавани с малки кабинети до външните стени на сградата, с гледка към съседните постройки.
Новаците се тъпчеха в тесни пространства без прозорци, свити по трима или четирима на малки, неудобни бюра. Техните „кабинети“ бяха на най-затънтените места, далеч от хорските очи. Ужасни условия, нечовешко работно време, тиранични шефове, непоносим стрес — всичко това бе присъщо на престижните адвокатски фирми. Кайл бе чувал страховити истории още преди да завърши първата си година в Йейл. „Скъли и Пършинг“ със сигурност не беше по-лоша от другите гигантски компании, които харчеха луди пари по най-способните студенти, след което ги съсипваха от работа.
В края на всеки етаж, в най-просторните кабинети, седяха истинските съдружници, които диктуваха събитията и можеха да се произнесат относно интериора. Един от тях беше Дъг Пекам, 41-годишен съдружник в отдел „Съдебни процеси“. Възпитаник на Йейл, той бе отговарял за Кайл по време на летния му стаж. Бяха се сприятелили.
Кайл влезе при Пекам малко след десет, точно когато няколко адвокати напускаха кабинета му. Очевидно срещата не бе протекла добре. Младите колеги изглеждаха умърлушени, а Пекам се стараеше да запази спокойствие.
Двамата се поздравиха и размениха обичайните любезности, пускайки по някоя шега за добрия стар Йейл. Кайл знаеше, че Пекам изкарва по 800 долара на час и работи поне по десет часа на ден. Затова времето, което му губеше сега, беше доста ценно.