— Не съм сигурен, че искам да помагам на обществото — заяви Кайл скоро след началото на срещата.
— Не бих могъл да те упрекна, Кайл — отвърна бързо Пекам. — Имаш твърде много потенциал за истинския свят. Тук е бъдещето ти. — Той разпери ръце, за да му покаже необятната си империя. Кабинетът беше приветлив и сравнително голям, но едва ли приличаше на кралство.
— Иска ми се да работя в „Съдебни процеси“.
— Не виждам никакви пречки. Ти прекара едно чудесно лято при нас. Всички бяхме впечатлени. Аз самият ще повдигна въпроса. Все пак трябва да знаеш, че отдел „Съдебни процеси“ не е за всеки.
Винаги говореха така. Кариерата на един адвокат в съда продължава средно двайсет и пет години. Работата е изключително напрегната, а стресът — непоносим. Пекам беше на четирийсет и една, но изглеждаше поне на петдесет. Косата му бе напълно посивяла, имаше тъмни кръгове под очите, пълно лице и прекалено много тлъстини около кръста. Вероятно не бе спортувал от години.
— Крайният срок вече мина — каза Кайл.
— Кога?
— Преди седмица.
— Няма значение. Стига, Кайл, ти си главен редактор на „Правен журнал“ в Йейл. На драго сърце бихме направили компромис. Ще поговоря с Уди от „Личен състав“ и ще го уредим. Тази година сме много доволни от новите попълнения. Ще станеш част от най-талантливия млад екип досега.
Същото се казваше за всеки млад екип във всяка голяма фирма.
— Благодаря. С удоволствие бих работил в отдел „Съдебни процеси“.
— Добре, Кайл. Въпросът е уреден.
Пекам погледна часовника си. Срещата бе приключила. Телефонът звънеше, а пред вратата се чуваше шепот. Докато му подаваше ръка на излизане, Кайл реши, че не желае да се превърне в поредния Дъг Пекам. Не знаеше какъв иска да бъде и дали няма да изгуби правото си на адвокатска практика, но не възнамеряваше да продаде душата си, за да стане съдружник.
Отвън чакаха адвокати — добре облечени млади мъже, не по-възрастни от Кайл. Наперени и леко изнервени, те влязоха в бърлогата на лъва. Вратата се затвори и Дъг повиши тон. Какъв живот. А това бе само един обикновен ден в отдела. Истинският стрес започваше в съдебната зала.
Докато слизаше с асансьора, Кайл осъзна безумието на предстоящата си мисия. Тръгвайки си от офиса на „Скъли и Пършинг“ заедно със стотици други служители, той трябваше да изнася строго секретна информация, която не принадлежеше на него, а на фирмата и по-точно на един от клиентите й. След това щеше да предава ценните данни в косматите ръце на Бени или както там се казваше, който от своя страна можеше да ги използва срещу фирмата и нейния клиент.
Кого залъгвам? — запита се Кайл. В асансьора пътуваха още четирима души. По челото му изби пот.
Ето до какво се свежда животът ми отсега нататък. Затвор в Пенсилвания за изнасилване или присъда в Ню Йорк за кражба на фирмени тайни. Защо не съществува друг вариант? Учих четири години в колеж и три в престижен университет. Притежавам невероятен потенциал, а ще се превърна във високоплатен крадец.
Нямаше с кого да сподели проблемите си. Искаше му се да избяга — от асансьора, сградата и града. Далеч от цялата заплетена ситуация. Затвори очи и потъна в размисъл.
Доказателства съществуваха в Пенсилвания, но не и в Ню Йорк. Засега. Кайл обаче бе сигурен, че ще го хванат. Месеци преди да е извършил престъпление, той знаеше, че ще го заловят.
На две преки от офиса намери едно кафене. Седна на висок стол до прозореца и се загледа отчаяно към Броуд Стрийт 110, кулата, която скоро щеше да се превърне в негов дом или по-скоро затвор. Статистиката му беше позната. От „Скъли и Пършинг“ назначаваха 150 нови адвокати в цял свят, сто от които в нюйоркския офис. Фирмата им осигуряваше прилична заплата от 100 долара на час, като на свой ред щеше да представя на богатите си клиенти няколко пъти по-висока сметка за свършената работа. Подобно на всички новаци на Уолстрийт, Кайл трябваше да работи поне по две хиляди часа годишно, но ако искаше да направи добро впечатление, се очакваше да надскочи тази цифра. Сточасовите работни седмици не бяха изключение. След две години адвокатите започваха да напускат, за да си търсят по-нормална работа. Половината отпадаха до четири години. Само десет процента щяха да оцелеят, да изпълзят до върха и след седем-осем години да станат съдружници. Онези, които успяваха да се задържат, но не притежаваха необходимия потенциал, биваха изгонвани.