Напрежението бе станало толкова непоносимо, че фирмите започнаха да предлагат „изключително изгодни условия на работа“. Обещаваха на служителите си по-малко часове, по-дълъг отпуск и други облаги. В повечето случаи обаче това беше просто рекламен трик. Кодексът на работохолика във всяка голяма фирма изискваше най-младите адвокати да бъдат подлагани на еднакво натоварване като съдружниците, независимо от обещанията, които им се даваха по време на предварителните интервюта.
Разбира се, парите бяха много добри. Началната заплата възлизаше на двеста хиляди долара. След пет години повишените в старши адвокати получаваха стопроцентно увеличение, а щом станеха младши съдружници след още седем, възнаграждението им се удвояваше отново. Повечето израстваха до пълноправни съдружници на трийсет и пет. Изкарваха над един милион годишно, а в бъдеще ги очакваха още по-високи доходи.
Числа, числа и пак числа. Кайл ги ненавиждаше. Копнееше за планината Блу Ридж и работата, която щеше да му носи 32 000 долара годишно. Искаше да избяга далеч от стреса и напрежението на големия град. Жадуваше за свобода.
Вместо това му предстоеше поредната среща с Бени Райт. Таксито спря пред хотел „Милениум Хилтън“ на Чърч Стрийт. Кайл плати на шофьора, кимна на портиера и се качи до стаята на четвъртия етаж, където, го чакаше неговият резидент. Бени посочи кръглата маса, върху която имаше купа с яркозелени ябълки, но Кайл отказа да седне или да свали сакото си.
— Предложението все още е валидно — заяви той. — Ще започна през септември с останалите адвокати.
— Браво. Не съм изненадан. В „Съдебни процеси“ ли ще работиш?
— Пекам твърди така.
Бени притежаваше досието на Дъг Пекам, на всички съдружници в отдела, както и на много други адвокати от фирмата.
— Но няма гаранции — добави Кайл.
— Можеш да повлияеш на решението им.
— Ще видим.
— Мислил ли си да наемеш апартамент тук, в Манхатън?
— Още не.
— Е, ние направихме малко проучване.
— Странно. Не си спомням да съм искал помощта ви.
— Намерихме две идеални места.
— Идеални за кого?
— За теб, разбира се. И двете са в Трайбека, доста близо до офиса.
— Какво те кара да мислиш, че ще се съглася да живея в апартамент по твой избор?
— Ние ще поемем наема. Цените на недвижимите имоти са страшно високи.
— Ясно. Уреждате ми жилище и плащате месечните разходи, за да не си търся съквартирант. Прав ли съм, Бени? Една грижа по-малко. Така ще ме изолирате по-лесно и ще ме направите финансово зависим. Вие плащате, аз ви предоставям фирмените тайни. Като двама добри бизнесмени, а, Бени?
— Не е никак лесно да наемеш апартамент в града. Просто се опитвам да ти помогна.
— Много ти благодаря. Несъмнено ще изберете място, което е лесно за наблюдение и подслушване. Липсва ми фантазия да си представя в какво ще превърнете жилището. Страшен план, Бени, няма що!
— Наемът е пет хиляди долара на месец.
— Задръж ги за себе си. Няма да се продам. Можете да ме изнудвате, но не и да ме купите.
— Къде смяташ да живееш?
— Аз ще избера мястото. Без ваша намеса.
— Както желаеш.
— Точно така. За какво друго искаше да говорим?
Бени отиде до масата, вдигна един бележник и го разгледа, сякаш се чудеше какво е написал в него.
— Някога посещавал ли си психиатър? — попита той.
— Не.
— Психолог?
— Не.
— Консултант или терапевт?
— Да.
— Разкажи ми повече.
— Не беше сериозно.
— Нищо, нека поговорим. Какво се случи?
Кайл се облегна на стената и скръсти ръце на гърдите си. Изобщо не се съмняваше, че Бени е запознат с повечето факти, които бе на път да сподели. Мръсникът знаеше твърде много.
— След инцидента с Елейн, когато полицията приключи с разследването, говорих с една консултантка в студентската здравна служба. Тя ме изпрати при доктор Торп, специалист по алкохолна и наркотична зависимост. Терапевтът ме смъмри, влезе ми под кожата и ме накара да се погледна по-внимателно в огледалото. Убеди ме, че проблемите с алкохола ще стават все по-сериозни.
— Бил си алкохолик?
— Не. Доктор Торп не смяташе така. Нито пък аз. Но пиех доста, особено по купони. Рядко пушех трева.
— Още ли си въздържател?
— Спрях да пия. Пораснах, намерих си нови съквартиранти и не се поддадох на изкушението. Махмурлукът определено не ми липсва.