Осветлението беше слабо и далечният край на заведението оставаше тъмен. Звукът от флиперите се смесваше с шума от мача, долитащ от телевизора с плосък екран до бармана.
— Винаги ли сте четирима? — попита Кайл и кимна към сепарето зад гърба си.
— Това е само видимата част — отвърна Гинярд.
— Искате ли сандвич? — попита Плант.
— Не.
Преди час умираше от глад. Сега храносмилателната, отделителната и нервната му система бяха пред пълен срив. Той се бореше за всяка глътка въздух, като отчаяно се стараеше да излъчва спокойствие. Извади химикалка и листче хартия, събра кураж и заяви:
— Искам отново да видя значките ви.
Последваха сходни реакции — недоумение, обида и примиреност. Накрая агентите бръкнаха бавно в джобовете си и извадиха своите най-ценни притежания. Оставиха значките на масата и Кайл взе тази на Гинярд. Записа пълното му име — Нелсън Едуард Гинярд — и служебния му номер. Стискаше силно химикалката и отбелязваше старателно данните. Ръката му трепереше, но Кайл не смяташе, че агентите са забелязали. Предпазливо потърка месинговата емблема, без да е сигурен защо го прави, но все пак си остави достатъчно време.
— Имате ли документ за самоличност? — попита той.
— Защо, по дяволите? — измърмори Гинярд.
— Документ за самоличност, ако обичате.
— Не.
— Няма да говоря, докато не приключим с предварителните уточнения. Просто ми покажете шофьорската си книжка. Ще ви дам да видите моята.
— Вече разполагаме с копие.
— Няма значение. Нека я погледна.
Гинярд направи гримаса на върховна досада и бръкна в задния си джоб. От оръфан портфейл извади шофьорска книжка от щата Кънектикът, на която се виждаше зловещият му образ. Кайл я разгледа и записа датата на раждане и номера на документа.
— По-размазана е от паспортна снимка — отбеляза той.
— Да ви покажа ли съпругата и децата? — каза Гинярд, издърпа една цветна фотография и я сложи на масата.
— Не, благодаря. В кой офис на ФБР работите?
— В Хартфорд — отговори Гинярд. Кимна към съседното сепаре и допълни: — А те са от Питсбърг.
— Страхотно.
Кайл огледа значката и книжката на Плант. Като свърши, извади мобилния си телефон и започна да натиска бутоните.
— Какво правите? — попита Гинярд.
— Ще проверя данните ви в интернет.
— Мислите, че фигурираме в някой малък спретнат сайт на ФБР? — каза леко ядосано Плант.
И двамата се засмяха. Изглежда, не се притесняваха.
— Знам къде да вляза — отвърна Кайл и въведе адреса на един слабо известен федерален справочник.
— Няма да ни откриете — заяви Гинярд.
— Ще ми отнеме само минута. Къде е диктофонът?
Плант извади тънко записващо устройство, голямо колкото електрическа четка за зъби, и го включи.
— Моля, обявете датата, часа и мястото — нареди Кайл с уверен глас, който изненада и него самия. — И подчертайте изрично, че разпитът тепърва предстои, а досега не са правени никакви изявления.
— Да, сър. Обичам студентите по право — каза Плант.
— Май прекалявате с телевизията — добави Гинярд.
— Да започваме.
Плант постави диктофона в средата на масата, между сандвича с осолено месо и чедар и този с пушена риба тон. Приближи се и изрече встъпителните думи. Кайл продължи да гледа в телефона си. Уебстраницата се появи и той въведе името Нелсън Едуард Гинярд. Минаха няколко секунди. Никой не се изненада, когато Гинярд бе потвърден като агент от офиса на ФБР в Хартфорд.
— Искате ли да погледнете? — попита Кайл и вдигна малкия дисплей.
— Честито — отвърна Гинярд. — Доволен ли сте?
— Не. Предпочитам да не бях тук.
— Може да си тръгнете, когато пожелаете — каза Плант.
— Помолихте за десет минути.
Кайл погледна часовника си. Двамата агенти се наведоха напред и облегнаха лакти на масата. Сепарето сякаш се смали.
— Помните ли човек на име Бени Райт, главен инспектор в отдел „Сексуални престъпления“ на полицията в Питсбърг?
Говореше Гинярд. Двамата зяпаха Кайл, следейки всяко нервно потрепване на клепачите му.
— Не.
— Не сте ли се срещали преди пет години по време на разследването?