— Сестро — попита той след малко, — всички американци ли са като мен? Кафяви ли са?
— Някои са, други не са, Джо.
— Има ли много като мен?
— Да. Много, много.
— Защо не съм ги виждал?
— Защото не са идвали в селото. Домовете им са другаде.
— Искам да отида там.
— Не се ли чувстваш добре тук, Джо?
— Добре съм. Но Петер казва, че мястото ми не е тук, че не съм германец и никога няма да стана.
— Петер! Не му обръщай внимание!
— Защо хората се усмихват като ме видят? Защо ме карат да пея и да говоря, а като го направя, се смеят?
— Джо, Джо… — отговори монахинята. — Погледни бързо нагоре! Ей там, към дървото. Виждаш ли малкото врабче със счупеното краче? Горкото храбро врабченце… виждаш ли колко добре се справя въпреки всичко? Видя ли го, Джо? Скок-подскок, скок-подскок!
Един горещ летен ден, когато децата минаваха покрай работилницата на дърводелеца, той излезе отвътре и извика на Джо нещо ново, нещо, което го развълнува и ужаси.
— Джо! Хей, Джо! Баща ти е в селото! Успя ли да го видиш?
— Не, господине… не съм го видял — отвърна Джо. — Къде е?
— Той те дразни! — обади се монахинята рязко.
— Ще видиш дали те дразня, Джо — продължи дърводелецът. — Върви нататък и си отваряй очите на четири, когато минаваш край училището. Погледни нагоре към склона и гората. Ще видиш, Джо!
— Къде ли е отишло нашето врабче днес? — подвикна монахинята весело. — Надявам се крачето му да се е оправило, а ти, Джо?
— Да… аз също, сестро.
Тя продължи да бъбри за врабчето, облаците и цветята докато стигнаха до училището и Джо се отказа да й отговаря.
Гората над сградата изглеждаше пуста и неподвижна.
Но тогава Джо забеляза един едър кафяв мъж, гол до кръста и с голям пистолет на колана, да излиза от дърветата. Мъжът отпи вода от манерката си, избърса устата си с ръка, усмихна се на света с изящна презрителност и отново изчезна в полуздрача на дърветата.
— Сестро! — изпъшка Джо. — Баща ми! Току-що го видях!
— Не, Джо, не си.
— Там горе, в гората е! Видях го! Искам да отида при него!
— Това не е твоят баща, Джо. Той не те познава. Не иска да се види с теб.
— Но той е един от моите хора, сестро!
— Не можеш да отидеш там, Джо. Не можеш и да останеш тук. — Тя го улови за ръката, за да тръгне. — Джо… държиш се като лошо момче!
Джо се подчини като в сън. До края на разходката не проговори. Минаха по друг път, далеч от училището. Никой друг не бе видял чудния му баща, никой не вярваше, че го е видял и той самият.
Не се разплака чак до вечерната молитва.
В десет часа младата монахиня видя, че креватчето му е празно.
Под голямата опъната мрежа, окичена с парцали, бе сложено оръдие, черно и смазано, с насочена към звездното небе цев. Камионите и останалата част от батареята бяха скрити по-нагоре по хълма.
Джо, разтреперан зад рехавите храсти, наблюдаваше войниците, които копаеха около оръдието си, с неразличими в мрака лица. Думите, които чуваше, за него не означаваха нищо.
— Сержант, що тря’а да копаем, кат’ ше тръгваме утре сутринта? И без това сме само на учение. Що не си почиваме и само да очертаем, където трябва да копаем, ако имаше смисъл?
— Защото, момче, може да се окаже, че е имало смисъл още преди да се съмне. Имаш десет минути, за да отидеш до Китай и да ми донесеш свинска опашчица, сещаш ли се?
Сержантът излезе на осветеното от луната място с ръце на кръста и изопнати рамене, като император. Джо забеляза, че това е същият човек, който бе видял следобеда. Военният се вслуша със задоволство в ударите на сечивата и, за ужас на Джо, тръгна право към него.
Не помръдна, докато големият ботуш не го блъсна.
— Ох!
— Кой си ти? — сержантът го вдигна от земята и го сложи да стъпи на краката си. — Боже мой! Какво правиш тук, момче? Върви си у дома! Това не е място за деца. — Той запали електрическо фенерче и освети лицето му. — Откъде си? — Държеше Джо на ръка разстояние и леко го разтърсваше, като парцалена кукла. — Момче, как попадна тук? С плуване ли?
Джо запелтечи на немски, че търси баща си.
— Хайде, кажи! Как попадна тук? Къде е майка ти?
— Какво става там, сержант? — разнесе се глас в тъмното.
— Не знам как да го нарека — отвърна сержантът. — Говори и е облечено като шваба, но само ела да го видиш.
Скоро десетина мъже застанаха в кръг около Джо и му заговориха най-напред силно, после тихо, сякаш да ги разбере, бе въпрос на тон.