Всеки път, когато се опитваше да им обясни защо е дошъл, те прихваха изумени.
— Как е научило немски? Това ми кажи!
— Къде е татко ти, момче?
— Къде е майка ти, момче?
— Шпрехен зи дойч, момче? Глей, глей! Клати глава! Говори и още как!
— Ти знаеш доста немски, я му кажи нещо?
— Отиди да повикаш лейтенанта — нареди сержантът на някого. — Той ще поговори с това момче и ще разбере какво му казва то. Виж го как трепери! Уплашено е до смърт! Хайде, не се страхувай! — Той го прегърна с големите си ръце. — Успокой се. Всичко е наред. Я виж какво имам! Дявол да го вземе, това дете не е виждало шоколад! Хайде, опитай. Нищо няма да ти стане!
Джо, почувствал се в безопасност в крепостта от кости, мускули и сухожилия, обкръжен от блестящи очи, захапа парчето шоколад. Най-напред розовата вътрешност на устата му, а после и цялата му душа се изпълниха с топло, изобилно удоволствие и той се усмихна.
— Усмихна се!
— Виж го как цъфна!
— Проклет да съм, ако не попадна право в рая! Сериозно!
— Ако говорим за изоставени — каза сержантът, все още прегръщащ Джо, — това е най-изоставеният малък старец, който съм виждал. Откъдето и да го погледнеш.
— Ей, момче! Вземи още малко шоколад!
— Не му давай повече! — каза сержантът с укор. — Да не искаш да му стане лошо?
— Не, сержант, не искам такова нещо!
— Какво става тук? — Лейтенантът — дребен, елегантен негър — приближи зад танцуващия лъч на електрическото си фенерче.
— Намерихме едно момченце, лейтенант — обясни сержантът. — Влязло е в батареята. Сигурно се е промъкнало покрай постовете.
— Ами изпратете го у дома му, сержант!
— Да, сър, така смятах. — Сержантът се прокашля. — Само че това не е обикновено момче. — Той разпери ръце, така че светлината да падне върху лицето на Джо.
Лейтенантът се засмя удивено и коленичи пред детето.
— Как попадна тук?
— Знае само немски, лейтенант.
— Откъде си? — попита лейтенантът на немски.
— Оттатък водата, дето е толкова голяма, че не можеш да си я представиш.
— Откъде се взе?
— Бог ме е направил — отговори Джо.
— Когато порасне, ще стане адвокат — отбеляза лейтенантът на английски. — Слушай сега — обърна се той отново към момчето, — как се казваш? Къде са твоите хора?
— Джо Луис — отвърна Джо. — Вие сте моите хора. Избягах от сиропиталището, защото мястото ми е при вас.
Лейтенантът се изправи, поклати глава и преведе.
Наоколо отекна смях.
— Джо Луис! А аз си мислех, че той е голям и як!
— Пази се от левачката му, казвам ти!
— Ако е Джо Луис, значи наистина е попаднал на когото трябва. Я ни виж!
— Млъкнете! — извика изведнъж сержантът. — Не е никак смешно! Никак! Това момче няма никого на света!
След малко един приглушен глас наруши тържествената тишина, която последва.
— Да… не е никак смешно.
— Най-добре да вземем джипа и да го откараме до селото, сержант — предложи лейтенантът. — Ефрейтор Джаксън, оставаш старши, докато се върнем.
— Кажете им, че Джо е добро момче — обади се Джаксън.
— Джо — обърна се лейтенантът към момчето на немски, — ще дойдеш със сержанта и мен. Ще те заведем у дома.
Джо се вкопчи в униформата на сержанта.
— Татко! Не! Татко! Искам с теб!
— Слушай, синко, аз не съм ти баща — отговори сержантът безпомощно. — Не съм.
— Татко!
— Виж как се е залепило за него! — обади се един войник. — Май няма да можеш да се освободиш, сержант. Намери си момченце, а то си намери баща!
Сержантът отиде до джипа с Джо на ръце.
— Хайде, сега ме пусни, за да мога да карам. Не мога да въртя кормилото, ако висиш на ръцете ми. Седни в лейтенанта.
Групата отново се събра около джипа и наблюдаваше мрачно как сержантът увещава Джо да го пусне.
— Не искам да ставам лош, Джо. Хайде, успокой се и ме пусни, за да мога да карам. Виждаш ли, нищо не мога да направя, ако стоиш така.
— Татко!
— Ела при мен, момче — каза лейтенантът на немски.
— Татко!
— Джо, я виж тук! — обади се един от войниците. — Шоколад! Искаш ли още малко, Джо? Цяла опаковка, твоя е! Само пусни сержанта и отиди в лейтенанта!
Джо се вкопчи още по-здраво.
— Не си прибирай шоколада, човече — чу се ядосан глас. — Дай му го! Я някой да отиде до камиона и да донесе един пълен кашон. Дайте му шоколад да му стигне за двайсет години.
— Джо, виждал ли си някога ръчен часовник? — обади се друг. — Гледай тук! Виждаш ли как свети? Ако пуснеш сержанта, ще ти дам да чуеш как тиктака. Тик-так, тик-так! Хайде, не искаш ли да чуеш?
Джо не помръдна.
Войникът му даде часовника.