— Вземи го и без друго, Джо. Давам ти го. — Той бързо се отдалечи.
— Ей — извика някой след него, — да не полудя? Даде петдесет долара за него! За какво му е на това момче часовник за петдесет долара?
— Не, не полудях. А ти?
— И аз не съм. Никой от нас не е луд. Джо… искаш ли нож? Само обещай да внимаваш с него. Дръж острието настрани от себе си. Чу ли? Лейтенант, кажи му като си отиде, да държи острието настрани.
— Не искам да си отивам — отвърна Джо през сълзи. — Искам да стоя при татко.
— Войниците не могат да вземат със себе си малки момченца, Джо — каза лейтенантът на немски. — Освен това тръгваме утре рано сутринта.
— Ще дойдете ли да ме вземете? — попита Джо.
— Ще дойдем, ако можем. Войниците никога не знаят къде ще бъдат на следващия ден. Ако можем, ще дойдем да те видим.
— Може ли да дадем на стария Джо този шоколад, лейтенант? — попита един войник, който държеше под мишница голям кашон.
— Не ме питай — отговори лейтенантът. — Не съм го видял, не съм чувал нищо за никакъв шоколад. Ясно ли е?
— Тъй вярно. — Войникът остави кашона на задната седалка на джипа.
— Няма да ме пусне — обади се сержантът безпомощно. — Лейтенант, карай ти, а аз ще се преместя с Джо на другата седалка.
Двамата размениха местата си и джипът потегли.
— Довиждане, Джо!
— Да слушаш, Джо!
— И да не изядеш всичкия шоколад наведнъж, чуваш ли!
— Не плачи, Джо. Усмихни се!
— Още повече, момче! Точно така!
— Джо! Джо! Събуди се! — Гласът беше на Петер, най-голямото момче в сиропиталището, и отекна глухо в каменните стени.
Джо се изправи, стреснат. Около леглото му се бяха стълпили другите деца, които се боричкаха, за да зърнат Джо и съкровищата до възглавницата му.
— Откъде взе тази шапка, Джо? Ами ножа? Ами часовника? — попита Петер. — Какво има в кашона под леглото?
Джо протегна ръка към главата си и напипа плетена вълнена войнишка шапка.
— Татко — промърмори той сънено.
— Татко! — повтори подигравателно Петер и се засмя.
— Да — каза Джо. — Снощи ходих да видя баща си, Петер.
— Той знаеше ли немски, Джо? — попита учудено едно малко момиченце.
— Не, но приятелят му знаеше.
— Не е видял баща си — каза Петер. — Баща ти е много далече и никога няма да се върне. Може и да не знае, че те има.
— Как изглеждаше? — попита момиченцето.
Джо огледа стаята замислено.
— Татко е висок до тавана — каза накрая. — Раменете му са по-широки от вратата. — Той тържествуващо извади блокче шоколад изпод възглавницата си. — И е кафяв като това! — Подаде шоколада на децата. — Хайде, опитайте го. Има още много!
— Изобщо не изглежда така — възрази Петер. — Лъжеш, Джо!
— Татко има пистолет, колкото това легло. Почти — Джо се усмихна щастливо. — И оръдие, колкото цялата къща. Имаше още стотици също като него.
— Някой се е пошегувал с теб, Джо — обади се Петер. — Не е бил баща ти. Откъде знаеш, че не те е излъгал?
— Защото се разплака, когато ме остави. И обеща да ме вземе у дома оттатък водата, веднага щом може. — Той се усмихна весело. — Не като реката, Петер. Онова е повече вода, отколкото можеш да си представиш! Обеща ми и го оставих да си отиде.