Единственото доказателство за човечността на Джеймс се крие в причината да стане агент. Имал е сестра, Роза, която е била убита, когато той е бил на дванайсет години. Тя е била на двайсет. Умирала е цели три дни, през които е била горена с факла и изнасилвана. На погребението Джеймс взел решението да стане агент на ФБР.
Той също споделя моята дарба: способността да разбира мрачните създания. Също като мен може да върви рамо до рамо със съскащите, гърчещи се и прокрадващи се твари, може да помирише миризмата им и да вкуси вкуса им и накрая да се промени, но да остане непокътнат. Колкото и да не го харесвам понякога, когато имам нужда да поговоря с някого за съзнанието на някой убиец, Джеймс е моят безценен и постоянен събеседник.
Поглеждам към гостите, насядали на сгъваеми пластмасови столове. Не са чак толкова много. Родителите на Кали ги няма, защото не бяха поканени. Тя така и не им прости, че я бяха накарали да даде Мерилин за осиновяване. Съпругата на Алън, Елейна, е тук. Тя ми се усмихва и около очите ѝ се образуват бръчки. Отвръщам на усмивката ѝ. Елейна е един от наистина добрите хора, които познавам.
Гледам на почти всички с цинично око. Прекалено запозната съм с тайните, които хората крият зад премените си от почтеност и широките си усмивки. Елейна е различна. Тя не е перфектна, не е като Полиана1. Понякога се гневи и прави грешки като всички нас. Но Елейна беше тази, която дойде да ме посети в болницата след случилото се със Сандс, където лежах в шок и агония, взирах се в белия таван и слушах студените бипкания и съскането на медицинската апаратура. Тя избута недоволната сестра от пътя си, дойде при мен, прегърна ме и ме остави да си поплача в обятията ѝ. Плаках, притисната в тялото ѝ, докато буквално не припаднах, а когато се събудих, Елейна още беше до мен.
Обичам я. Тя ми е като майка.
Заместник-директорът Джоунс, моят шеф, е седнал до нея. Смятам, че е тук само от уважение. Все пак той е човек, който се е женил и развеждал два пъти. Усмивката му е по-скоро намръщена и постоянно си поглежда часовника. Заместник-директорът Джоунс е мой дългогодишен ментор, нещо като мой личен равин. Твърде добър лидер, за да мога да го нарека истински приятел, но със сигурност е чудесен шеф.
Сред гостите е и Сара, която е вече на деветнайсет години. През целия си живот беше преследвана от мъж, който убиваше всички близки и обичани от нея хора. Тереза, нейната сестра от едно от приемните семейства, седи до нея. Двете са преживели много повече в кратките си животи от мен самата, което ме кара да се замисля. Вероятно затова Бони ги чувства толкова близки.
Столовете са заети от бивши жертви, ловци и смесица от двете. Хора, които си имат работа със страданието и смъртта. Поглеждам отново Бони и потискам въздишката си.
Това е моят живот. Не е перфектен, но това е моят живот. И много я обичам.
Повтарям си тези думи и дори им вярвам. През по-голямата част от времето.
Мобилният ми телефон изчуруликва и ме уведомява за получаването на ново съобщение.
– Изключи го! – прошепва ядосано Бони.
– Не мога, скъпа – измърморвам в отговор аз и изваждам апарата от букета, в който съм го напъхала. Тя отвръща нещо сърдито и ме изпепелява с поглед.
Отварям капачето на телефона и настръхвам, когато прочитам съобщението.
Изпращам ти нещо, специален агент Барет.
Оглеждам се наоколо и претърсвам набързо гостите и хората на плажа. Една двойка, която е излязла на разходка, се е спряла, за да погледа сватбата. Някакъв запален сърфист се носи по вълните на леденостудената вода. От близкия хотел постоянно влизат и излизат хора, но не виждам някой да стои на едно място.
Дали не е наел стая? Дали не ни наблюдава от някой прозорец?
Вдигам поглед към хотела, но прозорците му са затъмнени отвън, а и освен това разполага с десет етажа и четири страни. Затварям телефона и го прибирам обратно в букета.
Изпраща ми нещо? Какво? И сега или по-късно?
По-изплашена съм, отколкото ядосана. Той знае номера на мобилния ми телефон – с който не е никак лесно да се сдобие човек – и вероятно в този момент ни наблюдава. Нас, както и Бони. Поглеждам я и виждам, че също ме гледа и преценява състоянието ми с тези свои прекалено възрастни очи.
– Добре ли си? – пита ме тя.
Време е да разгранича личните от професионалните отношения. Мога да си стоя тук и да се тревожа за нещо, което не е в рамките на моя контрол, или мога да направя това, за което съм дошла.