– Чудесно. – Поглежда ме право в очите. – Имала ли си някакви физически усложнения след нападението срещу теб, за които трябва да знам?
– Само белезите. Всичко, което онзи направи, беше отвън.
– Добре. Видях, че не си писала никакви лекарства, но винаги питам, защото някои пациенти са по-затворени от други. Вземаш ли някакви антидепресанти?
– Не. Мислила съм да го правя, но не вземам.
– Как си се пазила от забременяване?
– Използвахме контрацептивна гъба. Предполагам, че не бива да я препоръчвам.
– Значи не пиеш хапчета?
– Не.
– Каква е медицинската история на семейството ти?
– Майка ми и баща ми починаха от рак.
– Някакви спонтанни аборти, трудни раждания, генетични дефекти?
– Чувала съм за пралеля, която родила син със заешка устна. Не знам за други случаи.
Лекарката си записва нещо и оставя картона ми настрани.
– Ти си идеалната кандидатка за нормално раждане на здраво дете, Смоуки. В добра форма си, с добро тегло, нямала си високо кръвно или проблеми със сърцето, не пушиш и първото ти раждане е минало добре, нямала си еклампсия13, диабет и не си кървила. – Усмихва се. – Няма причина да очакваш някакви проблеми с тази бременност. Ще те държим под око предвид възрастта ти, но нямам сериозни опасения.
– Какви са рисковете заради нея?
– Колкото по-възрастна е майката, толкова повече се увеличава опасността от генетични аномалии, предимно синдрома на Даун. Статистиката е спорна. Най-лошият сценарий, за който съм чувала, е следният: шансовете на жената да роди дете с Даун, на 25 години са грубо 1 към 1250, на 30 са 1 към 1000, на 40 са 1 към 100 и над 45 са 1 към 30.
– Господи.
– Имай предвид, че това е просто статистика, но също така трябва да отбележа, че седемдесет и пет процента от всички бебета, родени със синдрома на Даун, са от майки на възраст под трийсет и пет години. Също така, ако желаеш, можем да ти направим кръвен тест, който да провери за наличието на маркери, обуславящи синдрома на Даун.
– Кога ще го направим?
– Зависи изцяло от теб. Тестът е най-точен между 16-ата и 18-ата седмица, но няма нужда да се чака толкова дълго. Когато се направи както трябва, през първото тримесечие е на 95 % точен.
– Значи ще разполагам с достатъчно време, за да преценя дали искам да задържа детето си, ако има синдром на Даун. – Въздишам. – Чудесно.
Лекарката се протяга и докосва ръката ми.
– Смоуки. Няма причина да смяташ, че детето ти няма да се роди здраво. Израждала съм много здрави бебета на жени над четиресетте.
– И няколко, които не са били такива, нали?
– Да. Но всички онези жени се подложиха на теста и знаеха, че ще родят деца със синдром на Даун. Изборът беше техен и не бяха по-малко щастливи от другите майки.
– Наистина?
– Помисли си... – тя се поколебава. – Помисли си за дъщеря си. Щеше ли да съжаляваш, ако се беше родила с някакъв родилен дефект като синдрома на Даун?
Въпросът не цели да ме потресе, но го прави. Обмислям го добре, мисля си за Алекса, за моето сладко момиченце. Щеше ли пак да си е тя, ако се беше родила с някакъв дефект? Затварям очи за миг и лицето ѝ се появява в главата ми, от последната ѝ сутрин на този свят. Виждам усмивката ѝ, чувам кикота ѝ и най-вече се наслаждавам на блясъка в очите ѝ.
Да, мисля си аз. Алекса винаги щеше да си е Алекса, независимо от формата.
Отварям очи.
– Не, нямаше да съжалявам. Тя щеше да е моето детенце и нямаше да я обичам по-малко.
– Ето, видя ли.
Това е една жена, която сама е избрала професията си не защото е щяла да ѝ донесе повече пари, не за да избегне напрежението в другите медицински дисциплини, а защото е искала да работи точно това. Тя обича работата си и съдбата ѝ е да помага за появата на нов живот на този свят.
Сещам се за Дъглас Холистър, който собственоръчно удуши сина си. Родител, който убива детето си, не ми се е струвал по-чужд, както тук и сега в кабинета на тази лекарка. Докосвам корема си и се опитвам да намеря някакво разбиране, но такова няма. Как бих могла да убия това бебе?
– Няма да има значение – казвам аз и изпитвам огромно облекчение. – Ще направим теста, но той няма да е от значение. Искам това бебе, докторе.
С огорчение осъзнавам, че плача. Смятах, че съм оставила сълзите зад гърба си. Започнах нов живот с нова любов, с нов брак. Възвърнах си способността да живея, да се смея и да продължавам да върша това, в което съм добра. Реката на скръбта, която ме преследваше толкова дълго време, се превърна в поток и накрая пресъхна в локва.
Очевидно някои неща все още могат да предизвикват дъжд.
Не смятах, че някога ще ми се отвори отново подобна възможност, но когато стана, разбрах колко много я искам, колко дълбока е тази нужда и колко силен е копнежът.